Спрей

         ....това е нож с две остриета, откровение на две питиета, шанс нашепван от секси-крупиета. „-Няма нищо невъзможно, Няма нищо невъзможно.“ Вълшебна фраза произнасяна както от копирайтърът- клакьор, така и от онова форсирало яко своя късмет лудо копеленце, което колкото и да не му се вярва за пореден път е оцеляло в месомелачката. Мразя я, да се разберем. Да не съм някакъв семинарист, или IT фанатик. Да не водя спиритуалистки сеанси в зала номер едно на някоя трибуквена абревиатура?  Няманищоневъзможно означава труд в извън работно време, атака над суверенитета на артистичната ми визитка, още заплаха за расовата чистота на моите тъй девствени, бели петна. Не, сериозно, познавате ли човек готов да напусне зоната си на комфорт за да потвърди от първа ръка клишето? Който ей така, за да оправдае безумието на популисткия слоган ще зареже мацката, с която е бог, за да прегърне петте диоптъра на ученическата си любов; който ще смени аромата от тютюна с миризмата на евтина смърт от Мелник; който ще сложи хикс на байка, пешеходството, пътуването на стоп и каучсърфинга заради експириънс във враждебната среда на градския транспорт и хотелските вериги; който ще откаже хипстърски ивент във „Влайкова“, заради среща на класа (в който е бил аутсайдер по Гюс Ван Сант) във „Верона“, Младост; който ще захвърли петнайсет години художествено образование и статус на бохем, за да надене престилка на консултант в Кауфланд, за да пробва нещо ново, да види нещата под дръг ъгъл? Е, и аз не го познавам. Но нека приемем теоретично, в името на диалектиката на Сократ и адвокатските лакардии на Гришъм, че греша, че няма нищо невъзможно. Демек, че всичко е възможно. Нима тогава обаче, когато всичко е възможно именно „невъзможното“ няма да бъде преобладаващата възможност? Въпреки че на хъбъл-мъбъл снимките изглежда куха, нелектрифицирана и незастроена, по правило Вселената не понася празно. За пример ще посоча момента, когато сърчицето ти малко от малко се открехне, било то от копнеж по авантюра, от дръзка идея или просто ей така, за кеф от неангажиращата свобода, пролуката неизменно ще се наводни с обструкции, с правила, с... Сега не искам да излезе, че аресивният позитивизъм винаги чертае потискащи перспективи, нямам нищо против гърлата от трети ред в средата да прочете всичките ми книги за да ми се натегне, не, казвам само че като безработен бял хетеросесксуал ми е тегаво и черно пред очите. С тази плаха идентичност, с това смътно- самотно-смотано чувство за индивидуалност. Да, европейските филми са виновни. Европейските филми ме преебаха. Освен това мразя да признавам грешките си, то пък кой ли обича, а влизането ми в двора на 12 СОУ „Цар Иван Асен II“ на 14-ти септември тая година беше тъпа грешка. Но някой ден, кой знае. Няма нищо невъзможно. Как няма да я мразя, тая фраза ми промени живота.
       
        Излязох с колелото към два през нощта, обичаен час за бомбене в публично пространство. Няколкото полупълни флакона със спрей в раницата подрънкавха на всяко паве.„Учителите лъжат“ и „Мислете, всяка мисъл е нарушение на дисциплината“ Бях си наумил да пръсна подривната агитация под прозорците на целия първи етаж, в задния двор. Всичко криво в системата тръгваше от училищата и от университетите (за последните си бях приготвил изрязъл шаблон за стенсил „Университетът  не е сграда, а състояние на духа“ по Робърт Пърсиг). Вече бях бомбил няколко училища със същите надписи. На следващия ден по светло, преди даскалите да ги изчистят – единствено моите графити чистеха на мига, ги щраквах. Измислих си проекта, без да имам едно наум да кандидатствам някъде за пари с него. Самолюбието ми бе уважено –от небезизвестен клуб в центъра ми предложиха да презентирам фотоси от герила-акцията си в рамките на фестивал за съвременно изкуство. Та, влязох през някаква дупка в оградата без да слизам от драг-а. Само неравноделният ритъм на Цариградско побутваше отвътре топлия пашкул на мрака. Не може да се каже, че бях проучил навиците му, но можех да се хвана на бас, че пенсионерът-охранител сега дремеше пред портативния телевизор в кабинката си в централното фоайе, сгушен във възголямата си камуфлажна шуба. Възбуждаше ме идеята, че на сутринта щях да имам възможност да отстрелям суетнята на ръководството в отчаяните им опити да омаловажат неудобството от посланията ми къкм децата.. И точно когато си представях усилията им да възстановят патоса от офицалното откриване на учебната година, предната гума на колелото ми рязко пропадна и аз безпомощно прелетях през вилката. Смешна работа. Идея си нямах, че половината училищен двор е на метър под нивото на другата половина, от която доброволно се метнах. Асфалтовият шамар омокри лицето ми с нещо лепкаво и топло на пипане. Хванати ръка за ръка адреналинът и паниката ме взеха на абордаж. Какво щеше да каже ордата засмени майки и татковци утре на недоспалите си наследници, когато завареха окаяната ми персона на земята? „ – Едно настъпано от глупост насекомо. Хвърлете по цвете моля и отминете.“ Псувах на глас. Трябваше да се евакуирам на секундата, в квартирата щях да оценям щетите. Скандалното прозрение за чий въобще го диря тука ме разгневи с очевидността си. Действах машинално като човек, който трийсет години се е подготвял за момента, в който образователната беге система, в частност 12 СОУ „Цар Иван Асен II“ , в частност неговия заден двор, ще му разбие главата. Изправих се като на пружина, извадих телефона от джоба си и зашарих с фенерчето. Намерих ги. Лепкавото и топлото взе да ми влиза в лявото око, същото за което сега липсваше стъкло в изкривените рамки. Гумата не беше спукана. Изправих акуратно каплата, вдигнах байка там където беше преди малко, покатерих се след него, топчетата във флаконите продължаваха нахално да дърдорят, качих се на седалката, облизах това което се стичаше около устата ми и натиснах педалите. На Румънското посолство присвих очи за да видя светофара. Главата си усещах мешеста, по-мека от октопод. По това как ме зяпаха от спрелите отляво и отдясно коли се уплаших. След кръстовището отбих и се бръкнах отново в джоба. Вдигна на третото позвъняване. Чух гласът си доста по-печален от очакваното. Апелирах за незабавна автопомощ. Дистанцираният й тон ме шокира, но няколко оцелели неврона припалиха и аз се присетих –  бяхме скарани от няколко дни – „с теб е невъзможно да се живее“, дори физически беше дистанцирана при родителите си в Самоков. Приятелите ми никога не са до мен когато ми трябват, затова чак обаждането до сестра ми хвана дикиш. В Пирогов попаднах на обичайните симпатяги, които шият живо месо през смях и димящи цигари, с внимание отдадено на включен музикален канал. Презентацията в клуба пропадна. На сутринта след злополуката физиономията ми беше рязко подпухнала, конците бяха потънали навътре. Изглеждах и се чувствах като развален картоф. Майтап. Някакъв тъпак остави дивиди с „Човекът-слон“ на Линч. Тя ми липсваше много повече от левия профил. Нощем се сещах за гърдите й. Едната беше 1,5% масленост на вкус, другата на 3. Ако дакелът ми не беше пукнал от инфаркт сега щях да го застрелям, за да бъде картинката съвсем „кънтри блус“. Щом почнах да пускам телевизора, смятай колко съм бил зле. Иначе докато взимах копирайтърска заплата гордо развявах отсъствието на телевизионен приемник. Шефчетата полудяваха, когато у дома кранчето на генерирания с екипни усилия лайнян поток оставях да ръждяса. В крайна сметка, сега имах два стари кютука с тръба, от хазаина. Наемът беше платен до октомври, затова смятах да ги гледам и двата. Казват, че колкото по-дълго правиш едно нещо, толкова по-добър ставаш в него. Мамка му, що пък да не надобрея и аз в нещо. Ще гледам да наблюдавам. Скролирам джобсбеге на фона на предавания за култура, култура в която мене ме няма. Добре курдисани жени и мъже презентират форуми за изкуство, говорят за изложби, сравняват артистични практики с обиграната нотка на отегчение, за която са убедени, че разделя професионалиста от аматьора. Булшит, а мене-ме-нема-във-целата-схема.
           Докато се лекувах, един мейл сложи край на бъдещето ми на фланьор. Каква ирония. Предоставяше ми се шанс да изпитам на собствен гръб графитите, които пишех по фасадите на училищата. Бях кандидатствал по доста обяви, включително и по такива за преподавател – вярвах в утопията, че мога да капитализам дипломата си по педагогика и семиотика на изобразителното изкуство. Дама с инициали Т. Б., впечатлена от успехите ми на художник благодареше за интереса ми към почасова заетост в две до четири детски градини. Вярваше че притежавам необходимите умения за овладяване на хлапетата, и че с тях ще създадем „велики творби“. Градините бяха в различни посоки, в южни квартали и софийски села и личният автомобил бе задължително условие. Заплащането беше свързано с броя записали се и с таксите. При добри успехи на ателието пишеше г-жа Б., се печелило прилично. Имал ли съм готовност за ноември. Майната му. Уверих г-жа Б., че условията ме устройват, че винаги съм искал да бъда асистент-приложник и че обожавам целия нескопосан хендмейд от глина, хартия и дърво, който карат всеки мъник да влачи у дома, за да трупа прах с години. До ноември „човекът-слон“ щеше да се стопи в огледалото. Ко праим обаче с мепесето?

        Вдигна на третото ми позвъняване. В Самоков било прекрасно, с колко белега ми бил фейса. Игнорирах глупостите и пристъпих към целта. Анонсирах бъдещата си трудова заетост все едно ООН ме делегира комисар в Третия свят. Илезе по добре отколкото очаквах. Интуицията не ме подведе. С правилната струна апелът ми за незабавна автомощ бе чут. И не само. Да знаете, това с децата винаги работи. Въодушевен потърсих с поглед полупразните флакони.