За всички пички дето се подмокряте от явлението Карабашлиев, ето ви нещо по-добро.

                        Глад

(един твърде условен разказ, на всичкото отгоре тезисен и с репортажен характер)

            В квартирата хвърлям куфара на Катя. Изморена е от полета, но няма време за почивка. Слизаме да вземем Кристина от долния етаж. Кристина е уметник от Куманово. Лауреат на същата награда за съвременно изкуство, която ни срещна в Манхатън.     

            Напоителният дъждец ни кара да вземем такси. “Хоспода” е на 73-та, Ъпър Ийст Сайд, между първо и второ авеню. Ериола -организатор на срещата и Уенди Люърс ни чакат пред ресторанта.

            Едра, с широко разположени очи, с прическа и рокля на Първа дама, Уенди е над шейсетте, но обладава коравия дух на двайсегодишен викинг. Енергична, шумна, с повелителни жестове, излъчва класа и стил. Смехът й чупи сухари. Жилавите й шия и ръце са обкичени в злато. В младостта й са били обкичени с деца – четири. Починалият й съпруг е бил чешки посланик в Ню Йорк. Сега е редуцирала обществената си дейност и рядко напуска имението си в Масачузетс. Връзките й били достатъчни, уверява ни тя, за резервация в тестовия период на заведението, преди да бъде публично отворено. 

            Вътре се оглеждам за Патрик Бейтман от “Американски психар”, но срещам погледа само на две мили двойки, които ни поздравяват дискретно и продължават тихия си разговор.

            Хоспода означава чешки пъб, въвежда ни Франтишек, мениджърът на кръчмата. Нюйоркското издание е копие на пражкия оригинал. Интериорът е с изрязан в дебели дървени плоскости наратив от чешки графити артист. Историята е за тъмнината, светлината и алкохолът, като буфер между предните две. Зад линеарната резба струи светлина. Музика няма, типичното за нюйоркско заведение ниво на шум отсъства. Част от пода е дебело стъкло, през което се виждат кеговете и системата за наливна бира.

            От сфуматото се материализира тъжно момиче. Поднася ни лист с менюто, панерче препечен ръжен хляб с кимион и извара и хапки сурова кайма притиснати от чипс. На втория тур носи по семплинг бира. Сладка pilsner urquell, 98% пяна. Съветва ни да я пием бързо. Предлага да пробваме и другите три начина, по които я сервират. Поръчваме по една без пяна. Менюто е разделено на три секции – грийн маркет, изборът на готвача Марек Сада и национална кухня. Поръчвам си студен желиран заек с резенчета ябълка и зеле, пражка шунка с хрянова пяна и кнедла с прясно опушен телешки език. Уенди си избира задушени в бадемово масло пилешки органик гърди с грейпфрут и чаша френско пино бланк 2009-та. Помага и на Катя, която е вегетарианец, в избора на карфиол с трюфели и пармезан, сърцевина от целина и малка бутилка минерална вода Свети Жирон. Кристина е на шаран на тиган със сушени домати и лимонов сок. Ериола за себе си поръчва печен на бавен огън агнешки котлет в сос от розмарин и копър и каничка домашно приготвена малинова сода. Изправена до нас, сервитьорката изнася кратка лекция за достойнствата на избора ни.

            След отпиване пилснер ъркуел прави акупунктура на небцето и оставя тежък плътен дъх за спомен. Докато въртя с език топче сурово месо в устата си, слушам интрото на Уенди

            Минавала съм Желязната завеса достатъчно пъти, за да знам, че светът от двете страни на Голямото синъо си прилича само по взаимното непознаване. Твърде млади сте, за да знаете с какви фунии, Уенди разперва кокалестите си длани, комунистите наливаха бетон в главите на бедните словаци. Жестикулацията на Уенди за една бройка да обърне подносите в ръцете на момичето, което отново се явява по-тиха от смъртта. Чиниите са огромни дискове дизайнерска керамика. Миниатюрното съдържание в центъра им е дизайнерска храна. Желираното ми зайче е колкото топка сладолед, поръсена с капка карамел. Карфиолите на Катя са бонзай от слепени един за друг бонбони харибо. Пилешките органик гърди, агнешкият котлет и шаранът отсреща, по цвят и форма по никакъв начин не загатват за произхода си. За богатите гурмето и новите места са най-добрия антидот срещу ужаса на безсмислието. Колкото по-скъпа е храната, толкова по-релаксиран е ума.

            Приключвам всичко преди салфетката на Уенди да попие пиното от червилото й. Катя движи вилицата си по дъното на чинията си, в желание коричката хляб на върха й да извлече повече калории от разтопения пармезан. Ериола, през цялото време говори как културните програми тук разтягат ластика на кръгозора на отрочетата на бившия съветски блок. Вследствие на ораторията й, котлетът й остава непокътнат. Тя засича посоката, в която съм се втренчил и ме убеждава да взема квадратен сантиметър от котлета. Не се дърпам и взимам проклетото кубче. Уенди е любопитна какво най-силно ни е впечатлило в Ню Йорк през изминалия месец. Хармоничното съжителство на различни стилове, почерци и маниери отговарям аз без да се замисля. Кристина отговаря същото, но отзад напред. Ериола чуква ъгълчетата на устата си нагоре и ме дарява с втори квадратен сантиметър месо. Уенди също одобрява изказването ми, предава щафетата на Катя и прави знак във въздуха. Сервитьорката изслушва желанието на Уенди, с наклонено под 45 градуса ляво ухо.

            Този път таблата е с десерти. Две канички със запарена прясна мента и кафе лате, плюс четири купички сладолед от гореща извара и студени ягоди. Уенди се извинява за липсата на разнообразие. Поръчала е от всичко, с което разполагат.

            Преди да си тръгнем имаме ангажимент да свалим на хартия ценното си мнение и препоръки. Уенди покрива двете страни на листчето си с ентусиазма на петокласник. Аз пиша, че ми е харесала липсата на музика. Очаровани от наблюдателността ми, останалите на свой ред го вписват. Сметката пристига в изкусно изработена папка от щавена кожа. Не виждам колко стотачки пъхва Уенди, но на Франтишек тази анкета най му харесва. Десетте крачки до изхода той запълва със словесен порой за предстоящи екстравагантни новости в листа на заведението.

            Навън леките капки продължават да се плъзгат по зелените тенти на малките луксозни хотели на 73-та и да мокрят смешните прошарени мустаци на пиколата отпред. Уенди ни маха през задното стъкло на такси, което хваща на Лексингтън. Ериола ни съпровожда до Парк Авеню, там ни целува три пъти във въздуха и ни оставя сами. С Катя и Кристина пресичаме Сентрал Парк пеша и излизаме на 72-ра. Десет и половина е. Чудим се в коя пицария да си набавим нужната доза холестерол.

            По Пето Авеню има малко минувачи. Минават две хромирани пожарни коли. Тревожните им буркани хвърлят отблясъци по мокрия асфалт. Сникърсите на излезлите за нощен джогинг мъже и жени също блещукат. Тук-там от земята стърчат раирани в оранжево и бяло комини, през които излиза пара. Паркът е тъмен. Тътенът на мегаполиса спира до короните на дърветата.

            Излизаме на Дакота Билдинг. Сградата е построена 1880-та. Обликът й е на северногермански ренесанс с щипка френско влияние. Тъмният й чар хипнотизира. Тук Роман Полански “изражда” Бебето на Розмари, пак тук Джон Ленън бива убит. Ретро фенерите пред централната арка горят с истински пламък. На пазачите пред входа - четвъртити колумбийци с кичозни ливреи, нахлупени ниско кокарди и бели ръкавици хич не им дреме какви духове се мотаят в краката им.   Прибираме се мокри и гладни. В квартирата Катя поглъща един мъфин, а аз една Pabst Blue Ribbon. Намалям звука на Fox News  и потъваме във високото пухкаво легло.

            Навън отекват пожарните сирени.

(публикувано във в-к Преса, 02.06.2012)