Едно добро начало

Наближавам Орлов мост със сто. Топките ми изстудява потно кенче Becks. С Waltzing Matilda на Том Уейтс свършва „Б“ страна на касетката в касетофона. Туп-туп-туп.  Кръвта шамари слепоочията ми. На всяко подрусване седалката изпуска облаци мъртва кожа. Туп-туп-туп.  Шибаната жабка. Някъде там, между бушоните и двустранно-приемателния протокол лежи споменът за половин блистер невробекс. Мамка му. Тегля десен диагонал и рязко намалям от сто. Феродото свири алт, на задната буркани супа топчета и сладко от сливи бият чинели, а мощна струя фотони облива разширените ми зеници. КАТ! О, ти мазна музо платена. Разпознавам се във фотопортрет за двеста кинта, но вместо да се разплача спазматично удрям волана и клаксона, с което без да искам привличам вниманието на пежо двеста и шест с десен волан, чакащо и то зелено. Обръщам касетката и отварям бирата. Гледам се с пухкав кугър. Обръчи в ушите, толкова големи че обезсмислят числото ПИ. Златни рибки в двата края на слънчевите цайси. Виснал като Йордан Йовчев на халки бюст. Безизразно начервени стогодишни джуки. Натискам плей и преди цигулките на Somewhere да прокарат първата ми глътка бира отварям вратата – ръчката на стъклото отдавна не работи. Когато съм с двеста кинта назад мога да си позволя известна пошлост. Въртя кръгче с показалец. Стъклото отсреща слиза на нула.
- Баа-бооо…
Завоя на университета взимам с газ, но уви, пежото кове пред уплашените пешеходци редом с мен. На свой ред маникюрът й ми прави знак да я последвам. Не знам защо, но го правя. По Левски не се отлепям от задницата й. На кръговото със Сливница поема към Ботев и свива към гарата. После – в павирана пресечка с гъсто паркирани от двете страни коли.  Спира след незает правоъгълник на стопове. Схващам сигнала. Връщам плътно на задна и й оставям място отпред. В протежение на отсечката -  трафопост-пункт за хартия отляво, вдясно –  проскубана градинка с дузина, мотащи се между спечен пясъчник и олющени катерушки бели деца. Туп-туп-туп. Пия бира, Уейтс реве сред облак мъртви клетки. Чакам. Скърцаща врата на дървен бар в центъра на градинката се отваря. Чернокоса, мургава, на токчета излиза и флегматично отнася паянтовата си походка до сваленото стъкло на пежото. Стои наведена над нея. На два пъти драматично отмята тежки кичури за да ме измери.  На четири метра от мен е. Туп-туп-туп.  Пайетите на минижупа й блещукат в такт с дишането й. Разговорът приключва с навити на руло банкноти. Черната ги прибира в джобче на сакото си и се изправя. Тръгва към колата ми, заобикаля шофьорското място и допира свит показалец о стъклото. Очите на пухкавата  са в огледалото за обратно виждане. Оставям кенчето до скоростния лост, натискам стоп на касетофона, пресягам се и дърпам десния щифт. Розова обувка с отворени пръсти, последвана от крак обут в черен прозрачен найлон свойски се нанасят.
Широко разположени очи с цвят на размазан плод. На площадката децата крещят. Слабата й китка е в каишката на евтин часовник. Скули-яйца; мигли-метла. Реверът лъска с брошка. Сплескан нос като изпуснато от ниско топче глина нос. Тъмно-черно сако от полиестер с разкривени рамене. Лъскат зъби между тестени устни.  Туп-туп-туп. Обръща се се с лице и плъзга безцеремонно ръце по бедрото ми. Отляво пропълзява незаинтересована полицейска астра. Лъха на загасена в енергийна напитка цигара. Изрязани по мъжки нокти, без лак. Туп-туп-туп. Така ги движи, че събаря шибания Becks. Дясната й ръка го вдига, докато го държи натиска плей на касетофона – Romeo Is Bleeding, отпива от кенчето и го връща до скоростния лост. Очите й са в моите, а моите, а моите не мърдат от изумително трудоспособните пръсти на лявата й ръка, полираща чатала ми по вертикала. Едно добро начало. Седалката под задника ми „въздиша“ мъртви клетки. Туп-туп-туп. Romeo is bleeding.  Пайетите се клатят. Същинска змия. Дипля мръсно бяло поло нагоре по плосък корем. Нагоре, към розов като обувките сутиен, в който носът ми рови, рови, рови. Romeo is bleeding. Синъобялата астра пропълзява за втори път. Незаинтересована отново.

Отворената ми  шепа минава под чашките, когато пайетите спират да се хилят. Усещам вибрации – телефон. Горещите зърна между пръстите ми се изплъзват. От раз. Като коркова тапа от омаломощено гърло на бутилка вино.

Смъква полото, оправя сакото си, улавя ме за брадичката. Дишам миризмата на собствения си епидермис мамка му, и тя го знае. С разкривените рамена на сакото. Присмехулницата. Със сплескан като изпуснато от ниско топче глина нос. Отваря уста и поклаща изплезен език на сантиметър от моята. И това е. Тряс вратата. Пайетите напускат триумфално. С моето кенче. Със своята разкъртена походка. С моето недоумение. Към дървената барака, от която шибаният й задик преди пет минути излезе.
Пухкавата я няма. Romeo is bleeding. На мястото на пежото паркира друга кола. Полицейската астра този път спира, заинтересована дали с опел кадета ми всичко е в ред.

Туп-туп-туп. Вашингтон и Симеон. Гробище далеч от гробището. Със зелена, синя зона и банкомати. Бейрут от седемдесетте. Подстригани като в боливуд клип циганета играят комар на разгъвка с обезкостено пилешко на промоция от продуктов каталог на Кауфланд. Момичета с издаващи невръстната им въраст бакембарди, поклащат онези същите пайети. Миризмата на одрано овнешко от бакалиите е дебел, разтлан персийски килим, по който се разхожда дошла по хуманитарна програма, отворена за „чуждото и непознатото“ англо-туристка, подготвяща обширен постинг за чара на миризмата на одрано овнешко. Възрастните пазят сянката в ъглите. Сводници без момичета с достойнство. Проводници на обратен ток. Печатни грешки в държавен вестник обрязват с чекийка салам. В джапанките им  – патрон мастика. Носталгия по разрешени престъпления в гъстия мустак. Гъсти слънчогледови пити в дъха. Карирана, отворена на шкембето риза. Сол и мононатриев глутамат. Култура без бандерол. На двайстата година смачкваш кутията и се хвърляш в плод и зеленчука. Пазар на жени без мъже без хигиена. С деца без пол, цакащи покер на разгъната брошура с обезкостено пилешко на Кауфланд. В три и половина през деня на Женския бъдещето им е по заложните къщи. Настоящето е секънд хенд. Миналото им – антиквариат. Женския пазар е апандисит. Зрял момент на колебание. Орган, без който може. В сделките до десет лева няма история. Художници под прикритие и писатели без покритие тук дъвчат раздялата със своя род и корен. Женския пазар. Пот, токсини, липса на образование и сексуални злоупотреби. Без които може.
С паркирането натискам клаксона. Спирам касетката. Облакът мъртви клетки от седалката ми тук е в атмосферна среда. Том Уейтс не е. Сещам се за фотопортрета на КАТ, който отвори уста за двеста кинта от заплатата ми на технически сътрудник. Отварям жабката. Между бушоните и двустранно-приемателния протокол лежи блистер невробекс. Преглъщам двойка. Без Becks. Пресягам се към задната седалка и взимам платнената еко торба с рекламното лого на Горичка, тоя органик булшит, с който отговорният гражданин пази себе си от природата. Вътре супата топчета и сладкото от сливи – „предай-нататък“ от домашните на жена ми, бият чинели. Четири етажа над мен, чул сигнала изгладнелият жълт пръст на баща ми сочи къде ще хвърли от прозореца черната торбичка с ключовете.
Туп-туп-туп.