Глинени човечета

Work is desease

Карл Маркс

Ако има нещо по-извратено на света от това да ставаш рано сутрин, то това е да си принуден да отблъснеш обещаващо полегнала върху наболата ти сутрешната ерекция длан, само и само за да не закъснееш за скапаната си работа, за която и без това знаеш, че цял живот няма да спре да те работи, независимо колко е интелектуална и добре платена.  Тази конкретно сутрин обаче, аз нямам оферти за отблъскване по простата причина че либидото ми е здраво затиснато от един тежък за приемане факт – трябва час по скоро да занеса гореливите си очи в едно керамично ателие в квартал Горубляне, място където с “интелектуален труд” човек може да си изкара само боя.  

Облечен като ескимос пред входа, за да не будя комшиите с пробитите си гърнета, освобождавам от скорост опела и го прибутвам до празно паркинг място пред съседния вход. Колкото и да мъча стартера обаче, опелът отказва да пребори декемврийския студ. Грабвам раницата и с патешки приплъзвания стигам до булеварда. Под козирката на спирката на рейс 204 пише, “Дружба мрази София”.  Километър околовръст няма жива душа. Единственото нещо, което шава в далечината, е надърпаният памук от комините на ТЕЦ “Трайчо Костов”. Когато закъснявам ходенето пеш ме изнервя, затова сменям приплъзванията с притичвания. От термобельото едри капки пот избиват по челото и вътрешната страна на очилата ми. Стигам в Горубляне с десетминутно закъснение. Драгите съкварталци тук сякаш са се наговорили кой ще дигне най неугледната и сива къща. По всичко личи, че тази от адреса ми е спечелила конкурса. Неизмазана тухлена постройка на два етажа, с асиметрични кръпки от газобетон, отляво и oтдясно, под формата на допълнителни стаи. Пяната, с която е лепена певеце  дограмата е застинала на валма в силуетите на малките прозорчета. В задния двор на къщата има скована кочина за прасета. Свинете за Горубляне са това, което са мушкатите за Венеция. В предния двор е ситуирано гробище за автомобилни гуми и авточасти от багер или от трактор. Досещам се, че работилницата е в приземния етаж и слизам по няколко циментови стъпала, които свършват пред масивна метална каса. От студа панаирджийските ресни, които висят на корниз от касата са станали на сталактити. Натискам месинговата брава на сглобената от черен винкел врата и хлътвам в горещо и затъмнено помещение. Нищо не виждам заради изпотените очила, затова пък ме удря добре познатата миризма на отделени оловни газове. Погледа ми се разхожда по стилажите от гофрирана ламарина около мен, поели товара на стотици керамични джунджурии. Коминочистач, куче касичка, лебед касичка, мече касичка, ухилени прасета – продукцията очевидно е предназначена за винаги гъвкавия пазар на боклучави сувенири. В дъното на помещението различавам две електрически пещи. Вратите им са отворени, вътре елементите върху намазаните с каолин плотни стоят гъсто наредени. От време навреме дебело нанесените нискотопими глазури издават тих, отчетлив звън- доказателство, че изстиването им е насилено, а живота им съкратен. Разбира се, за лелката от Солун, Боровец или Милано, чието око те ще радват, това изобщо не е важно, защото какъв по-добър подарък може да има от комплект кичозно оцветени фигурки на Светото семейство? Завивам жлъчните си размишленията за обедната почивка и се отправям към коридор встрани от пещите. Запознавам се с първия работник. Митко от Елин Пелин. Работи тук от две години. Избягва да ме гледа в очите. В помещението на Митко стоят  наредени в четири редици стотина къщички с козлета. Шамотът, от който са отляти е изпечен на нисък градус, затова са и бледо розови. В омазани с материал гащеризон и ръкавици, Митко топи къщичките една по една в кофа с кафява акрилна боя, после с груба бояджийска четка втрива оцветителя в очичките на козлетата и в други трудно достъпни места. До него установка с бормашина и бъркалка разбива на бавни обороти шликер в огромен бидон с ниско монтиран чучур. 

Казвам, че ще се преоблека и ще се върна, Митко не чува нищо в буботенето, но кима. От устата му стърчи цигара, срещу него има отворена  загорка, въпреки това темпото му нито за миг не сменя монотонния си ритъм. Следвам чупките на мазето и слизам на по-долно ниво, в квадратно малко помещение с трета пещ, стена с подредени за съхнене гипсови калъпи и две жени в сини престилки, седнали на ниски столчета. Едната е на около 22, другата с 15 отгоре. Държат тънки акварелни четки, с които изписват детайлите върху двойки, гушнати едно в друго мечета. Скулите на жените са оцапани като на Слвестър Сталоун в Рамбо. По възрастната ме разпознава и става. Христина. Бивша красавица, завършила през 90-те стенопис в Художествената, с чипо носле, леко мургава, с тежка черна плитка и два пъти по тежки черни очи, с характерните за този цвят на кожата черни косъмчета по ръцете. Точно тя ми се обади вчера и ми даде на телефона собственика на домашното цехче. Преди две години Христина бачкаше в халетата на New Image. Две седмици бях част от екипа й по декорите на един третокласен американски филм на ужасите, “Легенда за Бугимен” се казваше. Жълт слух твърди, че ревнивият й мъж един ден се скрил с фотоапарат сред декорите и я е щракнал, докато е била на калъп с двама от статистите. С фотоса пичът илюстрирал молбата си за развод, а Христина, тъпаците от киностудиото, изхвърлили. Сега с двамата си сина е на квартира в Младост. Работи на парче.

Вместо да се здрависа с мен, Христина ме целува по бузите и се държи така все едно съм дошъл да я спасявам или нещо такова. По-малката също се радва на разнообразието, но с мучащи стонове, сякаш никога не е напускала трикратото столче под задника си. Срещу тях на стената виси маслена картина изпълнена върху едро зебло. Натюрморт с дюли - далечен намек към прототипа на Сезан. - На шефа е, казва Христина и тримата се засмиваме ехидно. Казвам и на тях, че ще отида се преоблека, за да съм готов като дойде Светослав. Връщам се при закачалката, която мернах близо до входната врата и свалям всичките си дрехи. Заради глината и реотаните на пещите въздухът е задушно влажен и горещ. Обул съм единия крачол на камуфлажния си панталон, когато вратата се отваря и се появява Светослав. Представял съм си го точно така, шишкав, но здрав, с къдрава като свинска опашка усмивчица и свойско държане, в размъкнат пуловер на ромбоиди, с шушляков анцуг с червен кант и мокасини. Вероятно къщата е на баща му и сега слиза от горния етаж. Съдейки по зачервените обръснати бузи и мазния блясък в очичките, Светльо току що е поел обилна, не-вегетарианска закуска. Отбелязвам си на ум, че има здрав захват и го следвам към стаята, в която ще работя. - Днес ще лееш оскарите и зайчето, казва Светльо  и ми посочва къде лежат калъпите на познатите фигурки на наградите Оскар и емблемата на Плейбой. - Наливаш всичките калъпи едновременно. Митко ще ти покаже как. Гледай го и запомняй, всяко негово движение е шлайфано с времето. След първото наливане засичаш по часовник пет минути и ги изливаш обратно в кофата. Тия дрехи дето си ги сложил ще заминат, знаеш, нали? Запомни, материалът е скъп и дебелината на отливката не трябва да е повече от 3 милиметра. Шликера връщаш в бидона за повторно разбъркване. - Точно така, виж как знаеш? Когато го наливаш трябва да е с вискозитета на боза. Обрезките по плотовете събираш в онази кофа. В края на деня ги разбъркваш в бидона. Когато отливката започне да се отлепя от гипса, внимателно сваляш ластиците и разделяш двете половини на калъпа, като гледаш да не се оронят ръбчетата. Нали керамика каза, че си завършил? Да, ама каквото си учил в Академията тука трябва да го забравиш. Митко ще ти покаже как да ги ретушираш с дървените инструменти. Редиш ги на тези дъски, после ги носиш на стилажите до пещите, на топло, да съхнат. Като се върнеш, слагаш ластиците обратно, подреждаш калъпите  в редици, така че да ти е удобно и заливаш отново. Отмерваш три минути повече от първия път, защо, знаеш ли? Защото калъпите вече са мокри. Ама ти всичко си знаеш, бе, ха-ха-ха. На третото наливане с по още три минути увеличаваш и така. Нормата е 100 отливки. Надницата е 30 на ден, а може и отгоре, ако си много добър, не те знам. Плащам в края на работния ден, в шест часа. Ще се справиш ли?

Кръста ме заболява на първия час, а гърба ме предава на втория. Вместо към болката гледам да прехвърля вниманието си върху изтърканите попхитове по радиото. За да налея всичките 54 калъпа с минимум движения ми трябва пълна до ръба със шликер кофа. Вдигам я така, че да ми легне в скута и да нося тежестта й с торса си. В началото наливам отвисоко, за да съм сигурен, че ще уцеля отвора на калъпа. Първият тур минава успешно. Усещам чат пат погледи в гърба, но никой не ме смущава. От всичките оскари и зайчета - нито едно брак. Към четири следобед привършвам с второто наливане. Преизпълнил съм нормата с четири отливки, а имам още два часа до края на работното време. Телефонът ми звънва отново и за пръв път от сутринта го вдигам. Катя е. Оплаква се, че са ни спряли интернета в квартирата. Казвам й, че сега не удобно и затварям. Стягам калъпите с ластиците, изчиствам масите от обрезките и отивам до раницата си за сандвичите, които съм си приготвил. Христина, другото момиче и Митко от няколко часа са заети да сортират по списъци готовите сувенири в кашони и да подготвят товарителниците, с които ще пътуват. Светльо се е облакътил на табуретка в импровизирания кухненски бокс до кафяв сандвичарник, зареден с тарелка цвърчащи карначета. Върху малък електрически котлон се припичат две дебели филии бял хляб. Маха ми с ръка да отида при него. Не ми предлага от карначетата. – Тези, щом си ги приготвил ги налей, но вземи и онези там, десет са- мазната му вилица сочи към един стилаж над главите ни- с мечката на кока-кола. Давам си сметка, че е невъзможно да ги направа и тях до шест часа. Ще откарам поне до осем. Промърморвам нещо, което прозвучава повече като майната ти, отколкото като окей.

-                     Занимаваш ли се още с керамика, пита той с пълна уста. Обяснявам, че в последните години правя обекти, инсталации, пърформанси, акции, понякога живопис. -Каква живопис? – Концептуална, думичката едва не го задавя. - Изкуството трябва да е трудно! – продължава разпалено, ни в клин ни в ръкав Светльо. Запретнатата му космата ръка е свила мазни пръсти под носа ми, в жест все едно ще завива електрическа крушка. Замислям се да ги захапя. – А, ти? – А? - След като завърши силикатни форми, излагал ли си твои работи, някъде? – Не- не- не! Почти мога да помириша мазните му пръсти, толкова са близо. – Вече няма смисъл, няма правила! Докато Светльо завива разпалено  въображаемата електрическа крушка, къс от карначето забучено на вилица в другата му ръка се откъсва, оставя мазно петно в средата на един ромбоид от пуловера му и тупва в спихнатата гленена прах на пода. - Не може да си учил ти петнайсет години за художник и после някой дришльо, някой смотаняк, някой дошъл отникъде нещастник, да ти направи нещо с дъвка и да ти каже, виж, това е съвременно изкуство... Отварям  уста, но също толкова бързо я и затварям. - Разбираш ли? Вместо отговор обирам с половината си сандвич мазнината от карначетата в тавичката на сандвичарника и го затъквам в устата си. Светльо още асимилира казаното от себе си и пропуска изумителната ми постъпка.  Аз измучавам нещо през пълната си уста, ставам, разпервам безпомощно ръце като клоун и побързвам да прекъсна неловкия разговор като извадя новите калъпи с мечето от кока-кола. Имат големината на 15 инчов телевизор. Занасям ги един по един до останалите и ги обръщам с отвора нагоре. Христина минава зад гърба ми натоварена със стока и съчувствено ми се усмихва.  Нямам си идея как издържа. Когато свършвам със серията от манипулация е точно осем и половина. Единайсет часа експлоатирам тялото си като лебедка. Останалите работници също не са си тръгнали. Хвърчат нагоре-надолу, продължават с опаковането на партиди за различни дестинации. Обличам се с дрехите за навън, навивам на руло работните в раницата и се изтъпанвам пред Светльо, който в този момент току що е наредил и пуснал нова пещ и сега търси някаква станция на зацапаното с глина радио. – Готов ли си? Колко направи? Сигурен ли си, че са 240? Добре. Почисти сега с метличката, замий пода, инструментите и върни калъпите по местата им.  След като свършвам и това, той все още търси радио станцията си. - Искаш да си ходиш ли? Добре, ще ти дам двайсет и пет лева, защо, защото, още не си влязал в ритъм, а и времето не ти стигна. Светльо бърка в портмонето си, вади петдесетачка и с неохота отива при жените и Митко в другото помещение, за да я развали. Достатъчно време за се залепя светкавично до термодвойката - електронния апарат за управление на пещта. За да се изпече нормално едно керамично изделие са необходими така наречените задръжки от по няколко минути на определен градус, за изравняване на температурата и нейното постепенно повишаване. Освен че нулирам зададените стойности от Светослав, вдигам и крайния градус от 900 на 1200, с крайна задръжка от 30 минути. Свършвам с програмирането, натискам бутончето за излизане и, слава богу, деянието ми остава скрито. Когато Светльо отвори пещта на следващия ден, щеше получи пепел, но не от рози. За всеки случай, когато се връща оставам с гръб към циферблата. Подава ми от дистанция двадесетачка и пет лева на стотинки. Готов е за отпор, но противно на очакваното му благодаря горещо и го уверявам, че утре имам желание да дойда още по-рано, да се шлайфам при Митко, един вид. Излизам през металната врата и ресните-сталактити и вдишвам дълбоко саждивия горублянски въздух. До Дружба 2 се прибирам с тролей четворка от Praktiker. Обаждам се на Катя и й казвам че ще мина да платя интернета. Tаксатa ни е точно двайсет и пет лева. Още с прибирането се хвърлям по корем да реанимирам, докато Катя дърпа от торент тракер филмче за вечерта. – “Четецът”, не си го гледал, нали? Знаеш ли колко Оскарa е взел?