... Днес ще получите възнаграждение за дълго полагани от вас усилия. Мразя окуражаващи хороскопи. Колкото и да ти се ще да ги отсвириш после, следите винаги остават. В мига в който прочетеш подлата лъжа зениците ти се разширяват, разумът ти губи контрол, натъпканите с празник конфети еякулират и милион блещукащи точици обсипват свитата ти на суджук душа. Днешната ми среща с неизвестността започва точно така. Делови имейл ме уведомява, че съм сред щастливците преминали втори кръг в конкурс за копирайтър. Подателят е известна софийска рекламна агенция. Кога съм кандидатствал, с какво съм минал първия кръг, честно казано, не помня. Усилия също от дълго време за нищо не съм полагал, но щом звездите искат да ме възнаградят, кой съм аз, че да се дърпам? Правилното решение на задачката връчва на автора си трудов договор към агенцията. Задачката е възложена на агенцията от банка. Клиентът иска да бъдат изтъкнати предимствата на ипотечните му кредити. За целта от агенцията са създали анимационни герои, които си лафят на балкон в oпера. Две гиздави баби, изкопирани дословно от старчетата в Мъпет Шоу. Аз трябва да им подам реплики за три кратки диалога, които да внушат дългосрочните ползи от изплащането на собствено жилище, пред изплащането на чужди, под формата на наем. Последният ми писателски хонорар е с тримесечна давност, НОИ, както обикновено, бави болничните на бременната ми жена, така че финната драперия от брокат, която забулва в този момент надървения ми песимизъм, аз възприемам като най-естественото нещо на света. Решавам, че поводът си заслужава да се облека и да потърся бутилка вино в  пършивия сняг на квартал Дружба 2. Естествено, нищо не работи освен Кауфланд. Достъпът ми обаче е осуетен. Заради намалението на бананите на 80 стотинки за кило, опашката пред хипермаркета е по-дълга от тази пред Ватикана. Решавам да обмисля стратегията си на тройка кюфтета с питка и сос по избор за 0.99 стотинки. Докато дъвча, виждам в тълпата позната физиономия - Галя, приятелка фотограф. Размахвам въодушевено питката си във въздуха. Идва до мене. Двамата винаги искрено се радваме на компанията си. Говорим си за току що излязлата на български “Теория на елементарните частици” на Мишел Уелбек и малко за моя нов сборник с разкази  “Местни герои”. След кратък анализ на положението двамата решаваме да влезем в Кауфланд, без обемистите метални колички, през изхода. Слава богу, успяваме от раз! Тихата възбуда, запотените стъкла на очилата и миризмата на второкласен зарзават от Еквадор, създават атмосферата на нещо средно, между църква, баня и тържище. Още на щандовете с тоалетна хартия обаче, потокът от елементарни частици ни поглъща и с Галя се губим от поглед. Продължавам борбата сам. Докопал съм се до рафтовете с алкохол. Колебая се между отонел мускат  и каберне совиньон. Накрая се навеждам за бутилкa мавруд. Когато се изправям, главата ми се озовава между силиконовите цици на 19 годишна лъстива промоутърка. Облечена е в псевдоученическа уноформа и ме съблазнява с оригами от смядовска луканка. Ноктопластиката само на палците й, е побрала флоралните мотиви на цял Тадж Махал. Бликнала спонтанно, фантазията ми обилно опетнява на няколко пъти, плисираното й в педя турско синьо V. От тонколоните гърми синкоп на джингълбелс. Очевидно присъствам на спомен. Залепвам език върху резенче от промоцията и докато люлинската ученичка усмихнато чака да издърпам клечката от устата си, бързо си пускам най- екстремното хентай-порно, което извратения японски мозък може да измисли. Титуляр в него е излишно да казвам кой. Тонколоните вече гърмят с кавър на Тиха нощ, свята нощ, а аз все още правя двугърбо животно с момиче с вкус на луканка. Накрая дръпвам клечката между зъбите си и я пускам в щастливо протегнатата паничка.. На път за секцията с  млечни продукти порното ми окончателно свършва. Там грабвам пакетче синьо сирене и с бързината на куца медуза лавирам обратно в посока на касите.Между два коледни евъргрийна, смъртно отегченият глас на анонимен оператор съобщава, че за улеснение на клиентите всички каси работят на пълни обороти. Заставам за една от по-малките тълпи и се опитвам да мисля върху диалозите за банката. Мразя двойния стандарт, който неолиберализмът е произвел в статукво, но в хороскопа на Човека, Бог изрично е написал, че иска да сме финансово ликвидни, така че, кой съм аз, че да се дърпам?

- Доволни ли сте от обслужването? – докато касиерката произнася дежурния въпрос, от главата й се поклаща чифт рога от червен плюш монтиран върху диадема. Диадеми с рогата на Рудолф са обкичили главите на всички служители в хипермаркета.  24 декември е и стоковите мениджъри държат да се знае, кой поименно дърпа шейната на Дядо Кауфланд.

Поемам рестото си с касовата бележка, натиквам ги в джоба на дънките и понечвам да освободя място за следващия от опашката, когато едно “- Господине!” незнайно защо ме смразява. Този път не се опитвам да открадна дъвки, нито пък каквато и да било друга дреболия, и все пак замръзвам на място.

-         Господине! 

Повторението ме кара да забия очи три педи под диадемата с червените рогца. На бадж с логото на магазина, прочитам “Росица Георгиева”.

-         Гос-по-ди-не!

Ясно е като бял ден. Нещо под диадемата с рогцата е щракнало накриво и сега Росица е твърдо решена да си получи своето, каквото и да е то.

-         Господине, зададох ви ВЪПРОС!

За нищо на света няма да се обърна в този момент, но съм сигурен, че любопитните погледи на притихналата в очакване опашка ме разсъбличат с бързината, с която аз свалям опаковката на сникерс.

- Господине, попитах ви НЕЩО!

Въпреки неловката ситуация, или пък точно заради нея, способността ми да артикулирам гражданската си позиция е паднала под нулата.

-         Господине, попитах ви, ОСТАНАХТЕ ЛИ ДОВОЛЕН?

Аз съм котка захвърлена в пълна с кучета стая.

-         Господине, защо не отговорите на любезната дама?

Мамка му. Знаех си, че е въпрос на време, чичкото  с чинно приготвените купони за храна да се включи в ефир.

-                     Скъпи, какво му става на това момче?- резонната реплика подава нежната половинка на чичкото с купоните. Умната й главица е напъхана в шлем от жилаво сламено киче. Умирам си да се пресегна да го раздрусам, но вместо това отчитам наум  продуктите струпани пред тях, върху лентата за стоки. Тези двамката не си поплюват. Нагънали са ландшафта на цял един нов планински комплекс. Консерви грах, банани, китайко зеле, буркани с патладжан, няколко виенски щолена, стек дижонска горчица, няколко пластмасови бутилки Мераклийско, пликче с нискомаслена извара, няколко пакетчета босилек, пликче с обезкостени свински пържоли, петлитровка с антифриз и триста грама прошпикована сланина. Теглото на последния артикул, разбира се, само предполагам.

-         Не знам, но що за наглост? Какъв му е проблема?

-         И аз това питам? Какъв е проблемът, господине? Вас питам?

Затруднявам се да определя пола на новият участник, но предполагам, че той се надига на пръсти, защото над рамото на чичката с купоните, виждам мерника на чифт кафяви, хищно разтворени ноздри.

Никой освен мен, очевидно не разбира какво се случва. Росица полудява пред очите ни и ние нищо друго не правим, освен да ускоряваме процеса с неадекватните си реакции.

-                     Да-да-да, доволен е и още как! – чувам да казва гласът на Галя. Следила е сцената от разстояние, в точката на пречупване решила да се намеси. Ще й бъда верен до гроб. Взимам бутилката си с вино и синьото сирене и се облягам на другарското рамо. Изпращам Галя до паркинга и се смеем малко насила над ситуацията.

Когато се прибирам вкъщи заварвам Катя, жена ми, да прави дихателни йога упражнения за притъпяване на болките. Тази вечер матката й може да претърпи разкритие, каза сутринта  лекарят, което означава че рожденния ден на Боян наближава. Катя, разбира се, не пие, така че отнасям отворената бутилка мавруд пред компа, като оставям ушите  си на стендбай за всяко по-отчетливо стенание. Съвестта ми не позволява да налея чаша догоре. Отварям лист на Word и го затварям пет часа по-късно. Какво прави, пита в просъница  жена ми, когато се прилепям до нея в поза лъжица. Писах. За първи път от доста време насам казвам истината. Будя се след секунда и вече е дванайсет на обед. Катя се надвесва над леглото, засмяна, с чаша кафе за мен. Как се чувстваш, питам аз. Добре съм. Супер. Бейби? Да? От агенцията са ти отвърнали. А? Да. И, к’во? Смятат че репликите ти са страхотни. Да бе? На 2-ри януари ще ти се обадят за среща на живо. Ти да видиш!  Първият лъч светлина след месеци на драйв в тунела. Да, а искаш ли да ме почерпиш с един щолен? Имаш го, бейби!

В Кауфланд, колкото и да се оглеждам, Галя, вчерашния ми сал в океана от елементарни частици, го няма, затова карам по-бързата процедура и успявам да изпреваря  многодетно семейство, с по две отрупани с многоцветни артикули колички и да се наредя на същата каса, на която предния ден платих мавруда. Навън поглеждам по навик касовата бележка - тези неугледни сладкиши струват ебаси парите. Смачквам я и с парабола я хвърлям към коша за боклук. Чак след това се сещам. Диадемата с рогцата на елена Рудолф, днес не носеше Росица.

* заглавието е вдъхновено от  роман на Джоузеф Хелър