чашите са нискохванати

и погледът е верен пак

и босите крака са едно напред

и няма начин няма никой няма

да заспи през тази вечер

защото кой държи на теб освен поетите?

Прическата на старши лейтенант позната от снимките в Google ни ориентира с жена ми към двата празни стола до него. Покатерваме се върху им и се оглеждаме. Барманката пристига с тлъста, пресичаща косо широкия гол гръб плитка и дълбока открита гънка отпред, разделяща рая (или ада) на две сеизмични полукълба. Говорим си за световната литература. Репликите му за книжните тигри плющят като камшик на влюбен в менажерията си звероукротител. Скоро под шапитото пристига и момичето му – пианистка в младежкия симфоничен оркестър. Поръчва й голяма водка. Час по късно, тя е по средата на някаква полифонична история, от която помня само емотиконите, а той, пиян, припряно рови в чантата й за ключа от квартирата им. Докато го търси ни поръчва по още една бира, след което – истински джентълмен, си тръгва, след любезното поисканото разрешение на дамите в заведението и. Без ключа. Преди да го догони, с момичето му се разбираме за втора среща.

След два дни, вече у нас. Докато пускам Amandla- та на Майлс Дейвис, той, с окото на опитен градинар оглежда библиотеката за плевели. Тънкото гръбче на Hot Water Music му привлича вниманието, издърпва я развеселен и зачита напосоки някакъв разказ. Краят на всяко свое изречение удавя в ръмжащ, доволен кикот и дръпка от цигарата, червен Goloaz 80мм. После гледаме „Хладнокръвно”, филмът за Капоти и пием бира. От време на време спираме за кратко, за да обсъдим своевременно играта, както реферите свирят футболен мач. След второто полувреме, вдъхновен от студенокръвния гений на Труман и гения на Буковски рецитира своя известна поема.

В полунощ става на трийсет и няколко. Подарявам чешкия си филцов (филмов) каскет, който от началото на вечерта е на главата му. Виждам, че жестът ми се е предполагал. Наглася шапката отново с две ръце, вече по-ниско захлупена и с нескрита радост се наслаждава на гледката в огледалото от няколко различни ъгли.

- Същински worker, а, бебчо?

- О, да! – отвръща със сериозен тон бебчето му.

- Ъхъ – кимам аз, – същински worker.

- Стопроцентов! – добавя и моето бебче.

На следващия ден се обажда да попита дали приятелката му може да преспи у нас, докато той уреди нещата им за следващата нощ. Докато внасям обемистите й найлонови торби, звъни отново –  наблизо е и определено има проблем с намирането на място за спане, докато уреди нещата им за следващата нощ. След секунда го освобождавам от закачалките с дрехи, за да отидем за бира и оставим момичетата да сварят спагети. Пред „Фантастико” споделям на глас идеята да се събуем и влезем по чорапи, повод да разкаже съня на свой приятел преводач:

’’- Нещата братче, стоят така: Будя се аз, седнал на ръба на двойния матрак, да търся чехлите с палците си, а на вратата не спира да се звъни. Обръщам се – гърбът на Лора равномерно и невъзмутимо повдига чаршафа. Винаги съм й завиждал на тази жена, ей! Тътря се после до коридора и се строполявам, за да се обуя. Звънецът резонира в напращелите ми фонтанели; изсмуква мозъка ми, както спринцовка глюкозата, както алкохолик последните капки... Мамка му! Някой идиот просто не иска да си  махне мръсния шибан пръст от моя звънец! Залепям дясното си око за шпионката и затварям лявото. В следващия миг от рязкото дърпане назад вратът ми се прекършва, ама буквално! Звъненето заглъхва и вече не стига до мен. Всъщност казвам си, едва ли нещо, някога вече ще стигне до мен. Сърцето ми забавя всеки следващ удар. После ли? Ами на сутринта жена ми събудена от будилника си - не от непреставащия звън, прекрачва вкочанените ми останки, превърта ключа в ключалката и широко отваря вратата. Звънът спира и... И, НДК-то влиза.”

Докато с жена ми и неговото бебче сме на работа през деня той пише на компютъра. Вечер, за потвърждение на стореното пресушаваме литри бира.

– Да ти кажа ли какво? – каза ми той една вечер. - Както казва Хайтов, Николай Хайтов, „текстът трябва да шава”, разбираш ли ме, а това тук, сочи мое стихотворение с пръст, ще стане кога пръдне гущер. Харесва ти, или не, в литературата аз съм това, което Константин Илиев е за музиката!

В четири часа аз разтягам походното в кухнята – той ляга при жените. Неудобната алуминиева шина ме буди рано, но въпреки това не бързам да стана.

- Как са стиховете му? - пита шепнешком приятелката му, когато влизат за да сварят кафе.

– Тъпи – отвръща той на глас.

Пет-шест минути след това се „будя”, поздравявам с доброутро, ставам и изпиваме заедно кафето със сандвичите със сирене и домат, които жена ми е направила.

Един съботен следобед, изморен от тичане по пистите на НСА, го намирам пред входната врата на квартирата с окървавена, хлътнала в червения шушляк глава и изпружени  върху изтривалката крака. От нечленоразделната реч в банята разбирам две  неща: първо, евтините наркотици не създават скъпи спомени и второ: ако съм бил „там”, със сигурност сме щели да ги разбием/ смачкаме/ ликвидираме. Чистя лицето и лактите му с кислородна вода и поемаме обратно към асансьора –  невъзможно е да го склоня да остане затворен. В парка срещаме уплашените погледи на майки и на майки, които скоро пак ще станат майки. След броени минути ми предстои среща с моята  майка, в китайския до Румънското. Имах глупостта да не я откажа. Същия ден се играе мач от Шампионската лига, затова сядаме на маса с изглед към телевизора. Той хвърля бомбъра си на съседния стол и остава по жълто- черна раирана фланелка на Борусия Дортмунд, девети номер. Една червена папка се понася към нас.

- Няма да гледаш тук, ей, разбираш ли? Слушаш ли ме? Там ще гледаш!” - крещи той на китайчето с менюто.  Преди да се скрие зад една колона, детето е хипнотизирано от показалецът, който чертае криви, между кървящия си нос и телевизора. От другата страна на колоната –  втори акт –  се появява майката му. Нея, показалеца не я впечатлява особено. „-Л-а-й-н-о” – сигурен съм казват разтеглените й в професионална усмивка устни. Потънал в мрачно предчувствие чеша апатично с вилицата гърба на един скрит наполовина в соев сос китайски порцеланов дракон. Майка ми идва в уречения час. Картинката й се изяснява почти веднага.

- Вие, госпожо, чела ли сте сина си? Познавате ли сина си? ... - Пич, ти си страхотна жена, но нищо не разбираш. Херберт, Чеслав, Фрост – Не?! Хм, работата е на зле госпожо. ... Приятелю, ти си голям, но не ме прекъсвай! Аз съм го преживял, не искам това да се повтаря с най-близките ми на сърцето ... Моля Ви, госпожо за за една услуга, за една целувка!  Невероятна сте! Обезателно трябва да притежавам мейла Ви! Възнамерявам да Ви пиша най-редовно –  мисля, има нещо, което трябва да Ви кажа! Синът Ви е титан! Не, не сте го разбрала. Не пич, нее. Може ли да Ви целуна пак?

Същия ден към полунощ чувам превъртането в ключалката и след две минути учестеното му дишане зад гърба ми. Иска да слезем за бира. Казвам му да отвори хладилника. Две чаши Erdinger високи като дипилонски вази (или бейзболни бухалки) с позлатен кант на ръба и дъно, което никога не мога да измия поемат изветрелия остатък на снощното ни „творческо приятелство”.

– Копеле, това дето си го почнал снощи, това на десктопа. Точно така, „Красивите винаги напускат”, ха-ха-ха. Няма що, хубаво заглавие. Ами, няма да стане брат. Да ти обяснявам ли защо? А, кажи де, да ти обяснявам ли защо няма да стане? Глупав си да го ***, като някаква тъпа **** се държиш, не разбираш ли какво правя аз тук? За какво мислиш АЗ, съм тук? Тъкмо тръгна да става нещо... - Засраха се нещата, засраха се.

От един пирон висяха чисто новите ми професионално тренировъчни боксови ръкавици с връзки, Everlast. Присегна се над  кухненската маса и ги взе, свали часовника си Wostok с червена кожена каишка подарък от фен клошар, след което извади от ръкавиците стегнатите в ролка мръсни бинтове и започна да навива единия върху разтворения си десен юмрук.

- Давай! Сега! Хайде, вдигни си ръцете! На теб едната ръкавица, на мен другата. Точно така, копеле – с ляв гард десният е напред. Удари! Танцът е походка, писането е работа. Мърдай! Още утре си събирам багаж, не мога повече, задушавам се тук!

След месец и половина си тръгна. Най- добрият слам поет на България.

*slam poetry -поезия, която авторът не рецитира, а играе


Разказът е публикуван във в-к "Сега" 28.11.2009