Бях оставил бумагите настрана и разтягах ръце зад врата. Пронизителното дрънчене откъм входната врата едва не свали фаса от устата ми. Толкова рядко някой ме навестяваше в кантората, че в първия момент не разпознах собствения си звънец. Шумът ме лиши от удоволствието да съприживея за пореден път ритуала на смъртта наФранки. Франки е моят паяк. Подозирам, че килърът е обитавал тавана ми и преди реституцията да ме овъзмезди. Времена, когато в  50-те квадрата са се помещавали смесен магазин, а после кафе-клуб на СДС. Мухата в десния ъгъл на тавана, с чиято драма се развличах, сега се беше амбицирала да постигна невъзможното. Насекомото беснеше, доколкото едно насекомо може изобщо да беснее. В крайна сметка, накрая успя да охлаби колумбийската вратовръзка и да избяга от лапите на Франки.

- Кой дявол се е сетил за мен?- изругах аз.

- Кой дявол се е сетил за теб? – недоумяваше Франки.

   Отпуснах стола на предните му крака. Изправих се и сбърчих вежди в опит да си припомня професионалната характеристика. Пъхнах горното копче на сакото си в съответната дупка и финиширах следобедната си чаша. Скрих я заедно с бутилката в шкафчето под бюрото. Изтрих издайническите кръгчета върху плота с опакото на дясната си ръка и прекосих приемната в смела крачка.

Всеки знае, че в такъв момент не се поглежда назад. Е, не и аз. Спарената дупка, гръмко титулувана детективска кантора накара малкото самочувствие, което току що излях в гърлото си, да се изпари като пръски вода на котлон. Повторният звън отряза всяка възможност за отстъпление. Избърсах ръката, с която евентуално щях да се ръкувам. Върнах резето две надясно, завъртях топката оборот наляво и натиснах с рамо тежкия метал.  Един огромен показалец посягаше отново към звънеца.

- Детектив Козловски? – Ниските баси идваха от гигант в ушит по поръчка костюм.

- Няма го. Нещо да предам?

- Имате проблем с телефона, Козловски – натърти гласът.

Разбира се че ще имам, нали сам се погрижих за това.

- БТК ли ви пращат?

- Много смешно.

Погледнах часовника си.

- Съжалявам. Заповядайте утре.

- Но тук сте написал, че освен през уикенда почивате и в четвъртък...

Това затвърди подозренията ми, че не изпипвам нещата докрай.

- Детектив Козловски, до петък могат да се случат необратими неща!

- Всичко е обратимо и това ме храни – промърморих. - Хайде, не стойте на вратата.

Бабаитът направи великанска крачка, но мръдна от вестибюла едва когато вдигнах щорите. Нахлулите лъчи осветиха облак прах. Кихнах.

- Наздраве – гостенинът звучеше така, все едно самият той беше взел здравето на не един и двама.

   Визитката ми позволяваше да разглеждам и да изучавам гостите си колкото си искам, без да изпитвам обичайното за дугите хора неудобство. Човекът срещу мен не беше на по-малко от 35, а изглеждаше като Долф Лундгрен на 25. Отпуснати върху бедрата му, дланите му приличаха на чугунени радиатори готови да загреят нечия буза. За разлика от актьора, този  май беше изял доста истински тупаници и по-важното, беше намерил пътя към поръчковия си костюм.

- С какво мога да ви бъда полезен, г-н?

- Гаврилов. Гаврилов се прокашля, леко се попривдигна и после отново седна. - Виктор Гаврилов. Вижте, Козловски, става въпрос за кражба. Кражба на твърде ценен за мен предмет...

Самообладанието ми се завърна с еленов скок.

- Извинете, че ви прекъсвам, г-н Гаврилов. Кражба ли казахте?

- Точно така, кражба.

- Тогава аз едва ли ще съм ви от полза. Ограничил съм дейността си единствено до проследяване, фотографиране…

- Вижте, Козловски, не съм запознат със хонорара ви, но мисля, че ще се споразумеем. Гаврилов плъзна по плота отворена длан. Когато си я прибра пред мен остана седефена визитка. Под златното лого на известен четиризвезден хотел в Бояна се мъдреше и длъжността му. Въздействието й не закъсня.

- Може ли един въпрос, г-н Гаврилов? – казах с невъзмутим, както се надявах тон.

Гаврилов бащински кимна.

- Как разбрахте за мен?

- Общи познати.

Подсмихнах се.

– Върша дребни услуги за дребни хора. Хора, които не отсядат в четиризвездни хотели.

- Страхувам се, че това няма отношение към моя проблем. Радиаторите на Гаврилов заплашително барабаняха на масата.

- Предпогам, че сте прав. Наистина беше прав.

- Е?

Разперих красноречиво ръка.

Гаврилов пое въздух и се поприведе, от което костюмът му проплака.

- Йоан Златоуст, говори ли ви нещо?

- А Софроний Врачански на вас? По-дяволите. Да ме изпитвате по теософия ли дойдохте? Сега аз забарабаних по масата, но ми се получи с три октави по-безобидно.

- Теология, Козловски. Не теософия. Не, говоря за прословутото руско хладно оръжие.

- Аха, и колко ще ми струва урокът по история?

Гаврилов оцени сарказма ми с нула. 

- Сабята ми е подарък от баща ми. Получих я миналата година за трийсет и петата си годишнина. Изкована е 1875 година.

Книжното „изкована” ме накара да хвърля в кошчето първоначалното си мнение за Гаврилов.  

- Ръкохватката й – спокойно продължи Гаврилов, завършва с релеф на лъвска глава. Очите му са от рубини.

- Истински рубини? Мислено благодарих на Гаврилов, че подмина тъпия ми хумор.

- Всъщност останал е само единият. Вторият се е загубил с времето. Много, много финна изработка.

- И кога е изчезнала безценната антика? Продължавах да съм престъпно нехаен към здравето си.

- Преди два дни.

- Подозирам, че това не е единственото, което ви безпокои?

Устата на Гаврилов се разтегли толкова широко, че образувалия се вакуум като нищо можеше да ме погълне.

- В интернет подобен екземпляр може да се намери за около две-три хиляди. Не. Причината да съм тук е друга. Както казах, на лъвската глава на ръкохватката има...

- „Един рубин, а вторият се е загубил с времето” – цитирах по памет.

- Вътрешната му страна е с лазерно гравиран, петцифрен код – продължи Гаврилов.

- Комбинация, която отваря врати?

- ... и която струва много, много пари.

Последното Гаврилов процеди през зъби.

- Има ли вероятност, крадецът да се е възползвал вече от кода?

- Невъзможно, освен ако не открие по случайност името на банката, a и … Въобще, ние не смятаме, че сабята е открадната заради кода.

- Ние?

- Аз и моят старец.

- Хм, но това не е било единственото копие на кода, нали така?

Лицето на Гаврилов придоби цвят на зряла мухоморка.

- Това е било единственото копие на кода?!

- Старецът никога не е бил практичен.

- Значи искате от мен да открия крадеца и да ви върна откраднотото?

Гаврилов кимна.

- Окей. Слушам ви.

Ведрото ми изражение явно го убеди в каквото му беше необходимо, за да се отпусне и да си развърже езика.

- Едно нещо не разбрах - казах аз след разказа на Гаврилов. Защо я описвате така все едно още е у вас?

- Отсъствието й е временно. Безусловната му непоколебимост отново ме досмеша.

- Защо сте толкова сигурен?

- Престъплението е документирано.

- Моля?

- В полилея в коридора има скрита камера. За нея знаем само двама души. Офисът ми влиза в обсега й.

- И?

- На записа се вижда човекът, който влиза след мен. Както и с какво излиза.

3.

   Беше към девет, когато на свой ред напуснах кантората. Направих двайсет метра в посока Руски, след което се обърнах. Върнах се пред кантората и пъхнах ключ във вратата на един мръсно бял опел. Наместих се на шофьорската седалка и отворих жабката. Изсипах едно пакетче Орбит в устата си и пъхнах ключа в стартера. При първото завъртане се чу хъхрещ шепот. При второто лампичките на таблото умряха. Излязох и тряснах вратата. От някакъв балкон дойде хилеж. Пресегнах се над капака, и когато се изпрaвих обратно, дясната ми ръка размахваше пълна с полусдъвкани дъвки салфетка. Отговорът не закъсня. Един фас трасира с парабола пътя към гърдите ми.

Зарязах опела и се отправих към супермаркета на Петте кьошета. Оттам излязох сравнително спокоен. С бира, цигари и половинка уиски. Прибрах се пеш. Двустайният ми апартамент се намираше в стара пететажна къща на „Лайош Кошут” 11. Хазяинът беше арменец. Едуард Торосян.

    Еди беше топчест, плешив, с набола брада и нацупени по детски устни. Винаги с протрития си пуловер на сини ромбоиди. Притежаваше няколко имота в района. Един от тях беше превърнал в галерия, която наричаше „кюмез”. Съпругата на Еди беше много по-млада и много по-красива от него. Виждал я бях само на една стара сватбена снимка на която тя беше бременна. Ако не беше тази снимка едва ли щях да повярвам в съществуването й. Знаех че се занимава с кино и в момента специализира монтаж. В Ню Йорк. Бракът им си беше загадка за мен.

Еди излагаше в галерията си картините и невзрачните „Венери” на безработни преподаватели по скулптура и други гладни художници. Независимо от треторазрядното качество, при него винаги имаше търговия. Обичаше да казва, че една картина струва толкова, колкото  успееш да й вземеш. Понякога даже получаваше поръчки за декориране на цели хотели. Еди споделяше, че галерията е за прикритие на истинското му хобито от жена му - часовниците. В мазето на галерията беше кабинетът му. Там Еди и неговият съдружник и адвокат, Петър, кибичеха с часове пред компютрите си. Е-bay прозорците  бяха постоянно отворени. Следяха  търгове и в други портали. Купуваха часовници от цял свят. Не разбрах какви са критерийте в подбора им. Колекцията им включваше хиляди бройки, от най-дребния руски „Wostok”, до огромния “Junghans” от края на 19 век, с който Еди реши да украси хола ми. “Junghans”-а беше с кукувица, позлатени орнаменти и дърворезба. Механизмите му бяха подменени. Корпусът му стигаше тавана. Произходът му зад стрелките беше още по-дълъг. Към мен, Еди беше необяснимо мил. Дотолкова, че на драго сърце разхождаше кучето ми. Бях му оставил резервния си ключ. През деня го взимаше за компания в парка около баня „Мадара”, после го оставяше отвързан да чатка по теракота на галерията. Вечер си го прибирах, като преди това изпивахме заедно по 700 милилитра на някое полувреме. Много държеше и аз да имам ключ от неговия апартамент. За всеки случай.

    В 21.45, в „Корковадо” на „Лайош Кошут” 10 тъкмо пристигаха момчешки компании умрели за жива бира. Изкачих тихо стълбите, отворих апартамент 7.7 и превъртях ключа от вътрешната страна. С кални стъпки занесох плика с покупките до бар плота. Налях си питие, пуснах телевизора без звук и се върнах в антрето. Стараех се да стъпвам в очертанията на оставените следи.  Докато свалях сакото и ризата ми се стори, че закачалката вибрира. Притаих дъх и залепих ухо. Точно до наследството си от предния наемател – рамкирана репродукция на „Викът”. Студентчето отново блъскаше стената, с главата на някоя от похотливите си еднодневки. Оставих подслушването на Мунк и скочих в мръсно-сив анцуг с превъртян километраж. Излязох на полуетажа и натиснах звънеца на съседа. Вдигнах палеца си, когато вратата се отвори.

- Кой си ти, бе? К’во искаш?

Асът на щангите май е повтарял курсове в НСА – отбелязах си наум. Бичето в рамката на вратата, беше гол до кръста, с късо, побрало планина от мускули тяло. Дясното му рамо разхождаше герба на Ман Юнайтед. Досега не се бяхме засичали.

- Спокойствие, пич. Спокойствие. Усетих, че това не беше моя глас и леко се намръщих. – Готвя се за дело. Потупах слепоочието си със средния пръст. - Трябва да се съсредоточа.

Пичът ме изгледа безмълвно и трясна вратата.

- Готина татуировка – допълних аз и поклатих глава. Ударих глътка от питието, което не бях изпускал и слязох за Теро.

- Влизай, ще гледаме Шампионската лига – посрещна ме на скорост Еди, докато аз усмирявах излетелият върху лицето ми сетер. Осемгодишния „терорист” оправдаваше напълно името си. Когато нещо се изгубеше първо опипвах търбуха му. Ядеше всичко, което не се „пази”.

- Няма да повярваш, Еди. Имам случай!

- Сериозно? – Еди седеше на вратата по потник, космат с разрошените си побелели бакенбарди. Кадифения му халат беше с окапало кадифе. Чехлите му-скъсани Ноктите винаги дълги и мръсни. Беше пословично немърлив. Малките му очички обаче се смеехас чиста дружба. Устните му останаха отворени, мазни от нещо, чието консумиране бях прекъснал.

- Хиляда лева аванс как ти звучат?

- Ще го полеем. Влизай!

- Не сега. Утре заминавам за Елхово. За делото, знаеш.

- Добре-добре – Еди се изкикоти, както правеше в началото на всяко изречение. - Като се върнеш ми напомни нещо.

- Какво?

- Да сменим хастара на “Junghans”-а.

- Не разбирам.

- Просто му напомни. Хастара на “Junghans”-а.

-  Ок, до събота.

Когато се прибрах мернах огледалото. Ластикът на кобурът ми пресичаше бялата тениска, а дръжката на деветмилиметровият ми Walther  PPK се подаваше от лявата ми мишница. А си мислех, че съм респектирал „щангите” с думи. Свалих валтера и го  сложих в кутията му в чекмеджето под огледалото. Подобен е имал и Елвис Пресли. Един от опитите за самоубийство на Ева Браун също е бил с валтер. Върнах до бар плота и си  приготвих второ питие. Най-значимата част на вечерта бе зад гърба ми. Оставих тялото ми да потъне в един фотьойл, тип „мечтата на клошаря”. Теро се сви в краката ми и бързо заспа. В прозорците жужеше неонът на „Корковадо”. Стенният ми часовник тиктакаше приспивно. От съседния апартамент не се чуваше гък.  

    Дали Ким не ми правеше сладко отмъщение с този тип? Сетих се за аванса във вътрешния джоб на сакото и отхвърлих тази идея толкова бързо, колкото сменях каналите на телевизора.  С лявата ръка управлявах дистанционното – с дясната изстудявах торбичките под очите си с висока водна чаша. През уискито, разширената ми от диоптъра на очилата ретина сигурно изглеждаше като риба плуваща  сред ледени блокчета. В чашата ми плуваше и цялата тиви менажерия. Служебни костюми. Служебни лица. Служебни златни рибки. Секси рибки, изпълняващи служебните желания на секси водещи. Докато премислях случилото се в кантората регистрирах едно добре познато, невидимо присъствие. Тилът ми настръхна от допира на добре познати ледени пръсти. Не помръднах. Не й се връзвах вече. Лицето на Самотата беше фотогенично колкото Старата Олимпия на Роден. Натиснах off. От изгасения екран ме зяпаше трийсе и две годишен самотник предразположен към алкохолизъм. Разведен баща на прекрасна дъщеря. Също така детектив, съвсем успешно забъркан в сюжети, родени сякаш от болния мозък на негов двойник-близнак. Реших че е време да прекъсна зрителния контакт със злобната реалност и скъсих дистанцията с едно петнайсегодишно малцово гадже. Ледените пръсти се стопиха.