На всеки четвърт час, фас прогаря дупка в лицето на времето

Всичко щеше да следва естествения си ход, ако Спас се беше омел  навреме. Щорите с флорални мотиви щяха да произвеждат все така висококачествен мрак, телефонът щеше да спазва обета си за мълчание, а миналогодишната честитка за Коледа от дъщеря му Джина, щеше да си остава последото писмо в пощенската му кутия.

Да покорява с поглед кръстосаните пред монитора обувки покриваше 90% от представите му за пълнокръвен живот. За останалите отговаряше Старият Джак.

Толкова рядко  някой го навестяваше, че в дразнещото дрънчене Спас не разпозна собствения си звънец. Пронизителният писък го доближи с година до рая (адът – смяташе Спас, е само за лузъри), затова пък мухата в десния ъгъл на тавана се активизира, разкъса паяжината и взе акъла на единствения му домашен любимец.

- Кой дявол се е сетил за мен?- изруга Спас наум.

- Кой дявол се е сетил за тебе? – недоумяваше паякът.

Спас върна стола на предните му крака и сбърчи вежди, докато си припомняше професионалната характеристика. Пъхна горното копче на сакото в съответната дупка, финишира петъчно-следобедната чашка, скри я с бутилката в шкафчето под бюрото, изтри издайническите кръгчета върху плота и прекоси килима в смела крачка към съдбата.

Всеки знае, че в такъв момент не се поглежда назад. Е, не и Спас.

Откровено потискащият изглед на спарената му дупка накара малкото самочувствие, което изля в гърлото си, да се изпари като пръски вода на котлон. Само боксовите ръкавици весело преметнати през монтирания под касата на вратата лост, разваляха общото впечатление за запуснатост, застоялост и безвремие в интериора. Спас предусещаше как скуката, с която бяха в чудесни отношения дълги години, се готвеше да снеме закрилата си от неговия офис.

Повторният звън отряза всяка възможност за отстъпление. Спас върна резето две надясно, завъртя топката наляво и натисна тежкия метал напред. 

Една масивна, космата ръка тъкмо посягаше отново към звънеца.

            - Добър ден. Детектив Спас Вълков? Стреснатият глас и дръпналата се бързо назад космата ръка идваха от стърчащ глава над Спас, 190 сантиметров недодялан мъжага, който тъпчейки на място, без да дочака отговор припряно продължи:

- Номера ви взех от указателя, но даваше свободно и... Може ли да вляза? 

Спас позволи брадясалите му бузи да се разтеглят в самодоволна усмивка. „Разбира се, че ще дава свободно, нали се погрижих сам за това”.

- Страхувам се, че работното ми време изтече току що. Защо не дойдете утре, след обяд например?

- Но утре е петък, а тук сте написал, че освен през уикенда почивате и в петък? Г-н Вълков, до понеделник могат да се случат необратими неща! „Стреснатият глас” придружи последното с трогателен жест на безпомощност с разперените си във ветрило огромни длани.

Косият поглед на Спас към табелката затвърди подозренията му. „ По-дяволите, не изпипвам нещата докрай. „Трябваше да я разкарам отдавна”.

-Абсолютно сте прав, с изключение на последното – почти всичко е обратимо и точно това ме храни- промърмори Спас. - Заповядайте.

Мъжът прекрачи прага с уверена крачка, но мръдна от вестибюла, едва когато Спас посочи средата на мрачната си приемна. Ноздрите на Спас настръхнаха от агресивния аромат на скъп афтършейв. За да покаже пътя  към бюрото си избърза напред и вдигна щорите. Присмехулните лъчи нахлуха с трясък и осветиха вдигналият се облак прах, от който преди да седне на въртящия си стол, Спас произведе три сподавени кихавици.

-Наздраве - каза госта само на първата. От наивната му настойчивост и привидно стеснение сега нямаше и помен.

Осемте букви пред името на визитката, позволяваха на Спас да разглежда и изучава гостите си, колкото иска, без да изпитва обичайното за останалите хора неудобство от това. И точно това правеше той в момента. Обгърналите свойски облегалките едри ръце не изглеждаха като на автомонтьор, а кръстосаните крака  издаваха управленчески маниери. Чуждата физиономия беше снабдена с въздълга, рядка, пригладена с гел и подстригана отзад на черта коса, менгеме вместо челюст и поглед, топъл като ресторантски фризер. В перфектно „сглобените” към тъмносиния панталон по-тъмно синьо сако и светлосиня риза, нямаше нищо недодялано. С една дума, никой нормален човек не би поискал услуга от този тип, освен ако не се казваше Фауст.

- С какво мога ви бъда полезен, г-н? – попита Спас, целейки кошчето за боклук под бюрото със смачканата на топче носна кърпа.

- Гаврилов. Игор Гаврилов. Вижте, детектив Вълков – доверително поде новодошлия, като се приведе заедно с парфюма си силно напред, сякаш така удостоверяваше значението на своя проблем. - Става въпрос за кражба. Кражба на твърде ценен за мен предмет.

Докато Игор изчакваше ефекта от съдбовното си изявление, облизвайки тънки като косъм устни, самообладанието на Спас се завърна с еленов скок.

- Извинете, г-н Гаврилов, но ако не се лъжа, вие казахте кражба, нали? Е, аз  тогава едва ли ще съм ви много от полза. Скромната си дейност съм ограничил единствено до проследяване и фотографиране.... Мога, разбира се, да ви препоръчам услугите на компетентни колеги…

- Вижте, детектив Вълков – пусна същото начало Игор, този път с възпиталния, нетърпящ възражение тон на суров, но любящ баща, напътстващ блудния си син. - Не съм запознат с обичайния ви хонорар, но не мисля, че ще ви разочаровам.

Ето от какво се притесняваше Спас. Тези думи можеха да прецакат и най-добрата защита. Последва шумно щтракане и отваряне капака на куфарчето. От вътрешността му Игор извади издут плик. Положи го на ръба на бюрото и затвори отново шумно капака. Спас трепна, но не омести поглед от новия предмет на плота. Десният показалец на Игор, с оргомен и кичозен, но навярно златен пръстен и безупречен маникюр избута безшумно плика в средата на масата.

-Продължете. – отрони великодушно Спас, в жалък опит да обладае незаинтересован вид.

-Работата ми - в тембъра на Игор танцуваха присмехулни нотки, както ще видите сам, когато дойдете на място – пръстите на Игор ловко изстреляха визитка, е да наглеждам „Мързеливият ангел”. Картичката в пръстите на Спас беше със заоблени краища от тежък, матиран в черно картон. Източеният женски силует  под името на хотела с позлатени ръкописни букви в стил сецесион, навярно трябваше да внушава благочестиви мисли, но вместо това игривите линии извикаха в съзнанието на Спас образа на луксозна проститутка с изкуствени пера на кльощавия гръб. –  Малък семеен хотел в „Драгалевци” с отлична репутация и постоянна клиентела. Станалото мога да ви уверя, е абсолютен прецедент. В офиса си, от години държа на съхранение старинно, фамилно оръжие. По-точно, държах – въпросната родова антика изчезна от мястото си в стъклената витрина на секцията точно преди два дни.

Насърчен от мълчанието на Спас гостът продължи.

- Руска сабя с марката Златоуст, изкована 1864 година. Истинско оръжейно чудо. Но не това е най-важното, разбира се. В интернет, с подобна находка ще ви снабдят за около пет хиляди лева. Не, тук са заложени сантименти. Имам честта да съм праправнук на руски офицер, издъхнал в сражението за прохода Шипка. Както разбирате, реликвата принадлежи на семейството ми повече от век и вярвам, че вие ще я върнете обратно в дома й.

Опарените пръсти подсетиха Спас, че е запалил цигара. Загаси фаса в порцелановия пепелник на масата и подаде очаквания въпрос.

            - Подозирате ли някого?