Отмъщението на Кептън Джак

    От половин час Кептън Джак Спароу е свидетелл на настойчивите опити на Дидо да попречи на Деси да довърши историята си, като постоянно я дразни с провиране на студените си пръсти под мишниците й.  

    Тук ще поясня, че Кептън Джак държи под око студените пръсти на Дидо и подмишниците на Деси, не защото две секси зомбита, които събират сили за следващо безпаметно чукане могат да развълнуват апатичното му сърце, а защото има жизнеобходима нужда от пликчето със стрита храна на етажерката над главите им, което му принадлежи така, както дробът в него, преди да бъде изсушен, стрит и пакетиран, е принадлежал на някоя нещастна тъпа гъска.

     Нещастията за Кептън Джак започват преди половин година, когато съдбата го запраща в Банишора, пред вратата на Деси, за именния й ден. Тогава Кептън Джак се намира още в цветущо здраве, на крехката възраст от някакви си нищо и никакви два-три месеца. Свежите му къдрави воали се мандехерцат в стъклен глобус, сръчно  опакован в намачкана цветна хартия и внимателно придържан от куриера. Пратката върви в комплект с неискрените поздравления на екипа на известен информационен портал, в който Деси е арт директор. Зад картичката има инструкционен лист за отглеждане на домашната версия на Сребърната карукада, ака. Златната рибка,  а зад него пък, стои прикрепено едно от въпросните пликчета със стрит черен дроб от някоя нещастна, тъпа гъска. Когато на вратата се звънна Деси тъкмо привършва втория диск от една от сериите на Карибски пирати и името на натресения й любимец не я затрудни особено.

    За отминалата половин година, либералното око на Кептън Джак регистрира доста оживление в и около матрака на Деси и лично той няма нищо против новопоявилия се глупак, стига няколкочасовите гостувания на Дидо да не вземат чак толкова акъла й, че да забравя за силната му зависимост от пликчето със стрития на прах черен дроб. Жизненият стандарт на Кептън Джак се влошава още повече, когато двойката започна да се вижда през ден. Това довежда до драстично намаляне на собственото му тегло и до открояването на два реда фини като миши косъм ребърца. За разлика от ребърцата, неанавистта която Кептън Джак трупа между им, не е никак финна, напротив, единствено нещо което го крепи е мисълта за отмъщение, мисълта за една, по Боливудски мръсна вендета.

- Хей, какво си мислиш, че правиш?

- Гъделичкам те?

- Ъ-ъ. Нямам гъдел там.

- А къде имаш?

- Тук.

- Къде?

Деси свива устните си, издава кръгчето напред и мушна левия палец в дупката. Сребърната халка в основата му се скрива, после излиза, после пак се скрива и после отново излиза. „Плешивият насилник” отваря око, отлепя глава от корема на Дидо и ги разсмива едновременно и двамата.

- Хайде де, довърши историята си – подсеща я Дидо.

- Добре, а ти не мърдай –  казва Деси като вади палеца си със шумно „пльок” от устата и се пресяга към разпиления на паркета комплект флумастери. Избира си два от тях – оранжевия и жълтия, маха капачката на оранжевия и опира върха му в гърдите на Дидо. – Казах не-мър-дай.  И мълчи!

Дидо се подчинява и проследява невротичните движения на флумастера на Деси, която хем говори – хем току вдига поглед над главата му.

- Значи, докато ти „пазеше” офиса... –  а това да знаеш, няма да ти го простя, както няма да ви простя и „гениалната” идея с Ели да ми подарите онова там – неопределеният й жест има предвид именно Кептън Джак Спароу, който и в този момент не снема око от пакетчето си с храна. Та настаняваме се с колегите в хотел „Сплендид” във Велинград...

- Ама това го повтаряш вече трети път?

- Виж какво!? – оранжевият флумастер спира по средата на една надиплена крива.

- Окей, сори!

- Тъпата идея за предколеден тимбилдинг на шефа ни натресе в хотел „Сплендид” във Велинград. Три звезди, представяш ли си! С жена ти ни се пада стая на шестия етаж. Качваме си багажите задъхани горе, само за да установим, че единственият прозорец на стаята гледа към вътрешния двор на хотела, достъпът до кабелната минава през супер сложна комбинация от последователна работа над две различни дистанционни, с които разбира се  щяхме да се разберем, ако батериите им не бяха отдавна умрели, а освен това и тъпата тапа на ваната..

- К’во и е било?

 – Ами, нямаше я!

-Ааа.

- ... а вана без тапа е като...

- Знам, Ели ми...

Дали защото трескаво търси сравнението си, или защото с лявата си ръка активно щрихова зоната около дясното зърно на Дидо, Деси не обръща никакво внимание на думите му.  – ...Като, като Централният  бургаски плаж без химическата тоалетна!

Дидо не е сигурен как да оцени смешката, ако изобщо има такава и решава, че е по-здравословно да следи развоя на бодиарта.

- ... И двете единодушно решаваме, че тапата на ваната най-вероятно се е заклещила в задника на пиколото, защото забравих да ти кажа, педалът липсва също както тапата и най-вероято точно в този момент, мили хора с бели прстилки му помогат с изваждането на въпросната играчка, в кабинета по естетична хирургия на градската болница. Но и това не е всичко. През тръбите на парното чуваме яростно кавга на руски, на което с оглед другите си проблеми едва ли щяхме да обърнем особено внимание, но Дидо, тези мужици май наистина се колеха! С една дума, положението е сплендид отвсякъде. И точно тогава... Хей, долу ръцете!

- Сори.

- точно тогава, Ели ме пита дали усещам миризмата.

- Коя миризма? – попита Дидо с ръка върху бисквитката на Деси.

- Е и аз т’ва я питам. - Коя миризма, бе скъпа? А, Ели отвръща - Как коя миризма, бе, бейби? МИРИЗМАТА! – Миличко за ‘ква миризма говориш? – питам я отново. Тя ми прави знак да се приближа и нарежда съучастнически: - Ела- ела, ето, виждаш ли ги? Не, не там, на перваза! Деси, къде блееш!?-  закривеното й пръстче закачи погледа ми и го отнася до две скачени една върху друга мушици, които вибрират около оста си. Две малки влюбени, лъскави топчета, които бръмчат като електромотор на детска лодка. Мушиците определено не си губеха времето. - Ебня, Деси, ебня! 

- Нее. Ели не говори така!

- Ами, явно толкова я познаваш, ‘щото го каза точно така. „-Цялата ни стая мирише на ебня!”  Шашнатата физиономия, която тогава  направих явно се е изтълкувала като разрешение за атака, щото с добре премерен изстрел на възглавницата наш’та Ели зашемети мухите на земята и довърши клането с тока на лачените си обувки. Полуоборот по часовниковата стрелка, а после рязка контра. Хръс – хрясс. Машинката за любов се превърна в кафяво петно.  Деси остави оранжевия и жълтия флумастер на пода и взе тъмно-кафявия.

- Супер – ухили се Дидо по-скоро на завършената рисунка, отколкото на  историята.

- И при нас сега е така – престорена или не, тъгата в гласа на Деси е повече от осезаема.

Когато гаджетата му слагаха маската на тъгата, самочувствието на Дидо изчезваше като пръдня в торнадо, поддаваше се на някаква необяснима гузност и започваше да ръси глупост след глупост.

– Нас никой няма да затрие, бейби!

- Отивай да го измиеш –  Деси бодва корема му с обратния край на кафявия флумастер.

- Не искам, така ми харесва.

- Искаш Ели да го види?

- Не, не искам Ели да го види – Дидо нахлузва тишърта си и започва да се облича.

- Кога ще останеш да спиш тук? – мърка Деси и стяга с бедра кръста на Дидо, по начина, по който  Катлийн Търнър тормози Майкъл Дъглас във „Войната на семейство Роуз”.

- Когато идвам се дърпаш – когато си тръгвам - остани. Не те разбирам – Дидо не разполага с верния отговор, затова бърза да погледне на нещата от дистанцията на коридора, докато обува кецовете си. Вместо оценка на щетите там го настига смеха, който винаги му действа като притоплена смърт. 

- Виж какво се подава оттам? - Деси стои на прага по фитнес екипа си, изпъчила секси пъп  и сочи жълто-оранжевата плетеница, която стърчи от тишърта на Дидо.

- Аха , и не мисля да го махам.

Преди да изхвърчи на полуетажа, Дидо обсипва с целувки плоския й корем, програмирайки мисълта си така, че когато отвори вътрешния джоб на чантата си в асансьора, да намери пакетче с мокри кърпички. В асансьора установява две неща: че не става за програмист и че от огледалото го гледа инфантилен идиот.

    Прозорците на скъпата им квартира срещу Операта са тъмни и Дидо съжалява, че за по-напряко е рискувал здравето на ниската си хонда по паветата на Стамболийски. Скача в домашния си анцуг, включва бойлера в банята, изтегля една бира от хладилника, пуска компа и се хвърля на дивана при безжичните си клавиатура и мишка. Нагласил е една програма да му запише второто полувреме от втория полуфинален двубой за Кърлинг купата, между Манчестър Юн и Сити. Бербатов и Мартин Петров са резерви, но така или иначе Дидо е в отлично настроение, най-малкото защото вече е в началото на втората бира и защото е в началото на 52-та минута на второто полувреме, минутата, в която Карик подарява гола в краката на любимия на Дидо Пол Скоулс, което честно казано, можеше да се каже, е само началото на края за Сити.

     Когато Ели се прибира, двамата си сготвят паста, отварят си бутилка червено вино, разменят си няколко романтични лафа над онази боза, „Ню Йорк, обичам те” и после щяха да си заспят сгушени на дивана, ако по едно време Ели не прошепва нещо в ухото на Дидо.  Дидо става послушно, измива си зъбите в кухнята, отправя се към спалнята, съблича се гол, ляга по гръб на двойния матрак, както си ляга обикновено – наопаки, с крака върху възглавницата и вместо да изчака  Ели  да „мине” през банята, задрямва отново.

    Сепва го насочено осветление на нощната лампа и сковаващия хлад на опряно в гърдите му острие. Острие няма, но има надвесената над него Ели, по бикини, с освободена от плитките коса, с очи дълбаещи тунел някъде под ключицата му. Дидо понечва да й противопостави глуповатата си усмивка, но в следващия миг психиката му го предава, главата му се отметва назад с болезнен стон, а усмивката му се пръсва на пода като порцеланова чиния.

    Под ключицата му, разположен на четвърт квадратен метър, Кептън Джак Спароу откровено фиксира зърната на Ели и сега като си помисля, май даже им се и облизва, копелето мръсно, сякаш са някакво пакетче със стрит на прах черен дроб, на някоя нещастна, тъпа гъска.