Всичко в приземната ми кантора на „Македония” 16 щеше да следва своя естествен ход в тази последна за септемви сряда, ако не бях получил съобщение да се явя на дело в петък сутринта, на малко повече от педя по картата на България, в Елхово. Щорите с флорални мотиви, щяха да произвеждат своя все така висококачествен мрак, старият руски телефон със шайба щеше да си мълчи като комунист, а великденската картичка от бившата ми щеше да си остава последния получен мейл в пощенската ми кутия. Да покорявам с поглед кръстосаните си пред монитора кецове докато слушам резултатите от Английската лига по радиото, покриваше 90% от представите ми за пълнокръвен живот. За останалите десет отговаряше старият Джак. Вместо това, сега въртях телефони на адвокати, преглеждаш специализирани за онеправдани идиоти като мене форуми и очаквах всеки момент комшийката ми да ми подаде обещания кащон с правни справочници, през отворения прозорeц.
Делото, разбира се, инициирах сам. Причината да изровя томахавката се появи преди година, когато отидох да прибера житната рента на майка ми. Беше спокойна лятна вечер, малко след полунощ и аз дружелюбно подскачах с опела си по главната. Последното беше страничен ефект от скапаната газова уредба и няколкото питиета със стар приятел. Денят беше започнал с нагли червендалести селяни и здраво надлъгване над кадастъра в общината, но сега по всичко личеше, че ще завърши добре. Или поне така си мислех, тътрейки опела към къщата на Козловски старши. За беда, между пружината ми с таблена живопис и моя милост стоеше едно класическо за провинцията регулирано кръгово къстовище. Тук ще поясня, че класическото кръгово е онова кръгово кръстовище, в средата на което вирее девствена колония от смрадливи бурени, бабуните му от вълнообразно нареден калдъръм мразят ниските гърнета, а обърнатите павета по периферията му не са и помирисвали общински бюджет. E, та точно с това класическо кръгово аз имах случка с давност от 9 май 1985-ма.
Малко след края на манифестацията, малкият Алекс тичал към вкъщи. Небето над него още било наелектризирано с пропаганда. Светкавиците на Вожда още присветвали в лентовите Лайка. Гръмотевиците му още гърмели в мегафоните по балконите на обществените сгради; в гората от микрофони на трибуните, в долби-стерео уредбите по партийните зали. Гърмели и в Оперите по панелките, в радиоточките на училищата, във войнишките гърла по казармите. С две дума, Червената мълния здраво била парализирала бушоните на елховлий. Това обаче изобщо не пречело цялото същество на Алекс да прелива от неописуем възторг. Възторг какъвто по-късно като юноша и след това като възрастен, така и повече не изпитал. Какво представлявало тичането му? Абстрактна крива от страховити неконтролируеми подскоци в Х, Y, Z . Ритъма, с който сърцето му живеело Победата. По рождение ръчичките му били снабдени с две червени хартиени знаменца с герба на НРБ и докато тичал, обичал да сече въздуха с тях, като истински регулировчик. Владеела го дива, всеотдайна страст. Толкова дива, че дори гранитния шамар, който калдаръмът на въпросното елховско кръстовище решил да му зашлеви, не могъл да избие алената му усмивка.
Много добре помня червените знаменца, червените кръпки на колената и неравноделните крясъци, с които онова момче стана тогава и продължи лудешкия си танц.
Двайсе и пет години по-късно наближавах личния си Мавзолей на Комунизма с миролюбиво пренебрежение към миналото и с пренебрежителните 0,7 промила алкохол. Лозунгите бяха мутирали в билборди, Вожда се беше преселил във вечните ловни полета, а площадната еуфория беше слязла на 21 инчови екрани, разфасована от Програмния редактор на блокове. С тези банални мисли влязох в кръговото. Бях единственият участник в движението, ако не броим спрялата, срещуположно мое ляво кола. Оставих опела си да се друса на място, огледах се, чинно щракнах левия мигач, вкарах на първа и потеглих. Непосредствено след маневрата ми обаче, вой на сирена прободе сърцето на лятната елховска вечер, а чифт ослепителни дълги трасираха пътя до Ямбол. Колата с изгасените си светлини и двигател, мамка му. Щеше да ми се размине с двайсетолевка – благодарение на ярко-чесновата си аура двойката сержанти не забеляза анасоновия ми дъх-, ако ухилената ми мутра върху детективската карта не накърняваше толкова много честолюбието им. Освен че ми съставиха акт за отнемане на предимство, ченгетата положиха и героични усилия да ми унищожат талона. Реших да се изрепча и подадох жалба в Елховския съд.
Четвъртък вечерта взех двупосочен билет и се запътих към ресевето. Имах една бира време. Седемте часа път щях да запълня с „Професионалистът” на Робърт Паркър. Щях, ако не бях заспал още преди Подуене. Прекачването за Елхово в Ямбол направих в просъница. На Елховската гара кацнах, тъкмо когато изгряха слънцето и зверският ми апетит. Знаех едно място където правеха шкембе за лев и трийсе. Там опашката винаги поръчваше едно и също с точно приготвени стотинки, да не се губи време.
От двете фуражки присъстваше единият. Съдийката ни слуша пет минути и насрочи дата за оповестяване на решението. Прибрах се в къщата на баща ми с каса бира. Задачата й беше да обърне пораженческото чувство в чувство на изпълнен дълг. Грабнах две бутилки и закатерих стълбището. По чергите пробягаха стоножки, по влажните стени- гущерчета. Миришеше на плесен, чубрица и сбъркана карма. Вторият етаж беше хол с две залепени за него спални. Тръшнах се на дивана и забих пети в купчина „Огонек”. Паркетът, вратите, прозорците, леглата, библиотеката – всичко хленчеше и скърцаше със зъби. Не беше моята къща това. Всички летни ваканции изкарах тук, но усещането не се промени. Още преди да умори бабичката си и да получи гангрена след пиянско пребиване в строителен трап; още преди да отрежат половината от лявото му стъпало, дядо ми напускаше леглото в кухнята само за да зареди шишето под пружината. След инцидента за шишето отговаряше социалният му работник. Рунтавите му вежди и бодлив поглед ме плашеха. Ноктите минаваха под пръстите му, закривени и жълти като бастуна му. Сплъстената му четина беше шкурка. Отблизо миришеше на ферментирало насилие и проклетия. Докато чаках прегръдката му да се отпусне си представях как избилото по повърхостта на кожата було от пиянски жилки се пука и ме опръсква. Злополучния крак подпираше в решетката на таблата. Постелките му смърдяха на напикана вълна. Огромното радио работеше винаги, но рядко на станция. Когато отвореше уста, дядо ми все едно прокарваше трион за дърво по стоманен лист. Кълнеше, проклинаше, плачеше, псуваше и пак кълнеше, докато трионът който го ядеше не счупеше зъб и не захъркаше в мъртвешки сън. И така по два часа на ден. Никой не ме караше. Може би подсъзнателно съм знаел, че в тези моменти един ден ще търся обяснение, какво се е случило с моя старец. Спях при родителите на майка ми. Дългогодишна учителка по основно образование и партиен деятел на най-ниските етажи на местната йерархия. Живееха на главната. Прибирах се гладен за трахана, нахапан от комарите на Тунджа, с издраскани от високата суха трева лакти и изцапани от „Украйна”-та крачоли.
– Алекс, дядо ти държи ли фронта? – питаха те, все едно едно можех да зная какво е фронт.
- Добре е – отговарях аз и се мятах на дивана да разглеждам „Колобок”.
Мислите ми кръжаха хаотично и подобно пеперудите около крушката, една по една отпадаха от играта. Неисках да заспивам, затова отворих втората бира. Отпих и я свалих с гримаса. Гърлото й беше нащърбено. Отидох за чаша до прашасалия шкаф вдясно от вратата с двата рафта руска класика, томчето на Фокнър и петте комплекта чаши различни по калибър и предназначение, обърнати нагоре, с плетени кръгли покривки върху столчетата и дъната. Приплъзнах с усилие дясната страна на витрината вляво, промуших ръка и успях да докопам дръжката на една халба. Докато връщах крилото видях черно-бяла снимка в рамка, подпряна на красива кристална стъкленица, с още по-красива стъклена запушалка. Никога не я бях виждал. Извадих я. Оригинал. Двама мъже във внушителни мундири, изпъчили гордо мустаци пред анонимния фотограф. И двамата с ордени „за Храброст”. Отзад с химически молив бяха изписани две имена и година. 1937. Единият беше прадядо ми, другия ми беше неизвестен. Флигеладютанти от свитата на цар Борис III. Върнах се на дивана и надигнах шишето с отчупения ръб.
Информацията за прадядо ми се базира на слухове. Роден в Лом, завършил Военното в София преди сто години. Жизнения му път приключил като на повечето други царски офицери. Народният съд го осъдил и разстрелял 1945. На снимката дясната му ръка се подпираше на извадена от канията парадна сабя. Върхът на острието докосваше земята в красива елегантна дъга.
След месец, малко преди левия завой на „Стамболийски” на път за кантората разбрах, че съм спечелил елховското дело. Толкова се въодушевих, че навих волана без да обърна каквото и да било внимание на светофара, глух за полицейската сирена.
