Вие сте писател, поет, художник, музикант, правил сте филми. Как успявате да съвместявате толкова много таланти и има ли сред тях някой, който да е водещ?

Музикант – не. При премиерата на „Ърбан йога за начинаещи ” в Добрич „изтече” подобно инфо, но за съжаление не съм. Относно жанровите разграничения, когато една идея придобие завършен вид в главата ми, медията е само начин да я фиксирам в определена форма. Писането иска само въображение, затова и технически е най-достъпния начин на изразяване.

Как ви хрумна идеята за проекта Disconnected People, какво точно ще представлява той и защо избрахте да го наречете така?

Проектът коментира зависимостта ни от съвременните средства за комуникация и по конкретно социалните мрежи като facebook например. Въпросът заложен в него, е кога сме по-щастливи – off или on line и защо.  Затова и събирам обувките чрез интернет –  мястото, което ни „връзва” краката. Крайният размер на инсталацията зависи от готовността на дарителите. Обувките боядисвам в сиво - цветът на аноимността, а връзките им подменям с интернет кабел, с букси накрая. От друга страна заглавието препраща и към декласираните общества, които никога не са имали особен избор, и поради икономически причини достъпът до техническите удобства на времето ни им е отказан.

Как един толкова различен артист се чувства в един толкова комерсиален свят?

        Всяка арт идея/продукт има комерсиално отражение, а успехът и зависи от мениджмънта и рекламата. Стойността и „непреходните стойности” в изкуството далеч не се определят от артисти. Не става въпрос да се съобразяваш със статуквото/системата или да си бунтар в опозиция. Тази популярна представа за полюсите е наивна. Понякога некотролируеми фактори като късмета играят много по-голяма роля от   всичко останало. За да си популярен трябва да свалиш летвата ниско. Изводът е, че всеки сам си избира на какъв канал да комуникира и с колко хора.  

Какви са възможностите в днешно време артистът да стигне но хората – действат ли още стандартните пътища – театри, музеи и концертни зали, или сцената вече е навсякъде?

Всяко нещо обикновено има алтернативен вариант, така е с пространствата за презентиране на изкуство. Факт е обаче че т.нар. ъндърграунд галерии съществуват на различна плоскост от институционалните, без да имат никакви допирни точки помежду си. В повечето случаи това е в ущърб както на зрителя и неговата култура, така и за кариерата на самите артисти.

Има ли такова нещо като комерсиално изкуство или двете думи са взаимноизключващи се?

Ако са съвместими то е именно заради тези звена които са медиатор между артиста и зрителя. За разлика обаче от добрата реклама която се занимава с лансиране на добър вкус и отношение към живота акцентирайки единствено върху плюсовете на съответния продукт, изкуството лансира добър вкус и отношение към живота като черпи енергия предимно от минусите на обществото.

И защо все пак по-повърхностните проекти, филми и книги намират толкова много публика, а по-състоятелните – винаги останат недоразбрани и недооценени?

На тази теротория нагонът на забавлението е законодател. Има схеми, по които евентуално може да прозиведеш блокбастър или бестселър, въпрос на подход и правилно обкръжение. Но комерсът не е задължително мръсна дума. А едно произведение, колкото и възвишено да е, докато не бъде обяснено по подходящ начин не е завършено. За това е важно да се говори компетентно (не елитарно) за изкуството, да има професионално подготвени за това кадри. 

Разкажете ми за пърформанса „Червен кръст”. Знам, че предизвика бурни реакции. С какво толкова шокирахте?

Този пърформанс е своеобразен био-експеримент (до сега никой не е заменял луминофорът в осветително тяло с човешка кръв), освен това е концептуална буквализация на „червен кръст”. Шокът обикновено е за предубедения и възпитан в предимствата на класическите средства за изразяване зрител. Когато са налице елементарни информационни натрупвания в областта, работата с тялото на един артист, е просто повод за диалог.

В блога си сте написал „Тичането сутрин, правилното хранене и пълния отказ от вредни навици може определено да удължи вашето жалко съществуване”. Това просто шега ли е или наистина мото?

Провокацията е към „заспалите вечен сън сърца”, както казва Владимир Сорокин в „Лед”. Съвременния човек страда от синдрома на хроничната умереност. От това състояние за съжаление го вади единствено нездравия интерес към шок и скандал.