Боклук с доживотна присъда

       Ранното слънце напича като да е обяд, а човекът който трябва да ме въведе в залата за свиждане на варненския затвор се бави вече трийсет минути. Психологически натиск? Пандизчийските истории карат първото ми посещение да започне с колики. А и никога не съм вярвал в изправителната функция на тези фабрики за издевателства и унижения. Униформеният взима личната ми карта и през няколко портала, скенера за метал и коридори, ме въвежда в тясна, дълга стая, с две редици бюра, столове и телефони разделени по дължина от плексигласова преграда, надградена с телена мрежа до тавана. Имам среща с N. Тук е от края на деветдесетте, след като обир на чейндж завършва с убийство.

  ...  – К‘во е т‘ва бе – облещил му се офицерът. Ами петдесет чувала са това – отвърнал N, точно толкова ги броих през последната година впрочем, петдесет чувала от по сто литра разделно събран боклук са това – гордо се изпъчил N – предвкусвал награда от четиричасово свиждане. Поне. По толкова му дали когато предотвратил самоубийство на два пъти. –  Не искам пари, ще подпиша някъде, че не ща. Готов е, направо да го вземат. – Боклук, а – сопнал му се офицерът, разделно събран?  – Петдесет чувала шефе! Тукa с маркер съм писал в кои е стъклото, в кои хартията, металът, пластмасата... Чашките от кафе мия една по една. Кенчетата – не, хабят много веро... Офицерът не издържал. Млъкни, бе! Боклук смотан! Ти знаеш ли, какво ме караш да правя сега? Нямаше да е четири часа наградата май. – Сега ме караш да правя конкурс между поне три фирми, такъв е закона, това ме караш, да изпиша една кофа мастило! Само проблеми създаваш! Марш обратно!     

  
       N все едно дръпна цип на яке и два реда жълти зъби се ухилват в лицето ми.

    – Изнервих го, абе много го изнервих. Още стоят в онази килия чувалите. Натъпкани от долу до горе! Черни, лъщят срещу стаята ми на луминисцентните лампи. Не вдигат джангър като сирийците и иранците – кротуват! Няма и да мръднат оттам. Поне докато нe си излежа доживотната. Очите му проблясват. – А това за кофата с мастило – пали нова цигара и духа дима –  лъже, судокуто си решават с клавиатурата. Химикалка пипат само за да си разпишат фиша на заплата. Едни норвежци –  eй, чужденците направиха керван,  питаха колко ще им струва да ни построят и оборудват компютърна зала. Познай цифрата, която им тръснаха? Десният палец на N сочи зад мен. Обръщам се. Служителят се поклаща на пети с ръце зад гърба. Прави се, че разглежда картина от фриз със затворнически творби на стената. А може да не се прави и наистина да харесва дузината мечо пухчовци и прасчовци направени от залепени едно до друго върху опесъчен картон бобени, оцветени в лайняна охра произведена в Спанчевци зърна. Най-близо до професионализма в изложената редица е моят събеседник, с копие на картина от Моне. N откорива хобито си в затвора, рисува с маслени бои. За Караваджо също се говори, че е убил, но „Саломе с главата на Йоан Кръстител“, където рисува собствената си глава, е сензация.
Има много готови работи. Една с каналите на Венеция и друга с каналите на Амстердам готви за посещение на посланици. Вечер, когато няма работа, портретува по поръчка („Звучи смешно, но понякога наистина нямам време “), на луминисцентните лампи. В един по добър свят щях да му организирам изложба каквито затворници като Майкъл Питерсън например, прототип на Том Харди в „Бронсън“ правят в чужбина, но истината е, че съм тук за разказ от тези, които писателите крадат от затворниците, за да могат читателите им да гледат на проблемите си със свободата по-ведро.
    – Два милиона им поискаха, два! Изстреляната фраза не кара N да загуби и капка от колата и разтвореното в малък термос „3 в 1“, които внимателно разлива. Кутията натурален сок и бисквитите не смея да докосна. – Норвежците, културни, оставиха компютрите си, последна дума на техниката, и бегаха. Кво да правят? Да дадат два милиона за зидаро-мазач и заварчик, за дърводелец? За болничното крило шведи дариха петдесет хилки. Вътрешно спусна ревизия – използвани са материали за не повече от двайсет...
      Чудя се как постига това ниво на тотална информираност. Няма достъп до интернет и „свободното“ слово.

    –  Но това е нищо. Собственикът на лавката, унгарец от Свищов, прави трийсет бона на седмица. Освен нашия зарежда Софийския централен и Сливен. Всеки ден от Свищов пътуват коли. Кора яйца е двайсет лева, смятай. Цар Плъх е положението. Пастата – петнайсет! Пиенето варим с душ-слушалка, кабелът е серпентина, но паста за зъби, човек, това не можем да си направим. Айде, пастата и сапунът скочиха щото решиха, че някой може да ни доставя химия в тях. Това вече не е същия затвор. Преди да ти вкарат телефон беше трийсет, сега сто и трийсет лева. Ослушват се, влизат рязко, подпитват.., ако не са едри клечки като братя Галеви или Брендо, избяга ли някой прибират го от близките кръчми. Най-лоши са младите – пипат картините докато са мокри. Води им се стаж – натягат се. Но съберем ли се за стачка за да си подобрим условията, в началото бунтовен, циганинът на обяд й слага точка. Тва е. Тъпче наденица с боб и пише донос. Топи нас, кметовете на отделенията. После карцер, преразпределние... Един му викат, събирай си парцалите, свободен си. Той – ще изчакам да мине обяда. Това вече не е същият затвор. Значи, дамаровия лак тънко да го мажа върху картината, а? 

     
     Освобождавам  клетка № 2 от багажа си и оставям ключа в подалата се от вътрешна кабина ръка с „довиждане“, за което съжалявам на мига. Ще се напикая, но ме е страх да вляза в тоалетната. Стените на изхода красят чернобели А3 разпечатки с поредната годишнина от рождението на Апостола. Масивните врати на портала се разтварят и покрай миротворния лик на революционера освободител, който дори зацапаната глава на евтин мастиленоструен принтер не може да развали, минава сянка – бежанец, с много бяло около забодените в моите зеници, с високо прихванати в гърба от конвоиращия го полицай лакти. Левски ми опротивява.   

   
    Навън телефонът ми звъни. Изумен съм колко бързо N събра скритите поотделно части на телефона си.

    –  Ще пиша на общината за боклука, още утре,а, кво мислиш?
    Aко беше възможно щях да го сравня с Де Ниро от „Нос Страх“. N разбира от правна литература повече от адвокатката мамила го доскоро, че поддържа депозираната в Страсбург жалба за преразглеждане. Новата ще отнеме ен на брой години. Ще ми се шансът й да бъде чута, да е по-голям от онзи шанс норвежците да кихнат два милиона за компютърна зала.

    – Пиши на Портних, нали сте и двамата кметове, белким го помилва. Добродушен смях отговаря на нелепата ми шега.

      С осезаемо чувство за собствената си незначителност подритвам уличната врява. Глъчката ме връща към злобната тишина на пропуснати възможности. Заложници на малшанса, обитателите й носеха последствията от това да бъдат на грешното място по грешното време, с грешната мисъл в главата. А ние, останалите, корективът, задържани от страх на правилното място в правилното време, сме наказани да бъдем съдии доживот.