Прочетен: 1763 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 22.08.2008 13:23
right herе right now
Наши дни. Някъде в Тракия.
Точно така. Понеже с приятелите ми си умираме да изследваме сложната субстанция на простите неща, на път за култовите храм-паметници в Хисар и Казанлък отбиваме колата към едно от свърталищата на милионерите, занимаващи се с „виноводство”. Българският архитектурен комплекс тук е материализиран в хипертрофирала до размерите на Версай възрожденска къща. Стискайки по един нещастен флаер във водовъртежа на тези нерегулирани финансови потоци, със ситен механджийсаки шрифт посетителят чете – „С дъх на вино, жени и –внимание! - война” (третото навярно е подразбиращо се следствие от сбърканите пропорции между първите две).
Продължаваме нататък. Търбухът на винарната е кръстосан с нишки средновековен мрак, всяка от която те отвежда към зала с бъчви от хром и стомана. Миризмата, фантазирам си аз, не е на пасифлора, цитрусуви плодове, ягоди, аспержи или даже сирене ементал, - не. Т’ ва си беше баш вонята от трюм на очукана британска каравела, побрала стотици оковани в робство африканци. Стрелките в кръглите им циферблати сега сочат върховете на обувките ми. Персоналът потвърди, че в кръвоносната система на винарната всяка капка е за експорт. Вярвам го. Чезнещата пък във времето и пространството поточна линия от нагънат метал произведе второто впечатление за свръхпроизводство на луксозна скука. Първото завинаги ще се пази за наследилата чудовищната красота на дедите си от Перперикон и Ситалк и, флиртуваща нелепо с ролята на екскурзовод, шоу-хетера. Петте начала за поклонника тук се заключават просто в пет букви – А-л-е-н-а. Отворени за малко не -езическа романтика, ние пренебрегваме лекцията за тихата ферментация на чуждите пари и безпрекословно се отдаваме на бурните тласъци животински, жизнеутвърждаващ секс, щедро демаскиран от тази чудесно неузряла уста. От същото това място веднага ни шамаросват две потресаващи житейски истини. Първо - виното се прави от бяло и червено грозде. Фундаментално! И второ: простотата е абсолютния евъргрийн в борбата срещу смутената ерекция. Замаяни още от естеството на откритията си, попадаме в цънтъра на псевдо ритуално помещение с колонада от бетон. Тук някой аудио - дизайнер е извадил цяло кенгуру от цилиндъра – чуваме единствено резонанса на собствените си гласове. „Застанете на означеното място, погледнете към купола (т.е, към орелефен фоторобот на предполагаем тракийски вожд) и говорете на Бог!” Скритият неон кара дъната на бутилките по рафтовете да ни предлагат мекото одеало на своя полиран вкус. Преднамерено или не дионисиевите мотиви в интериора подсказват, че тук най-гот ще се чувстваш ако си със широко затворени очи. Най-накрая, пет минути по-късно, изтощени от дидактиката на Архитекта и тактиката на Алена, се отправяме към стаята за дегустация и евентуална покупация. „Така вие ще имате част от нас и ние ще имаме част от вас”. Тя е толкова, толкова... Логична?
Връщаме се обратно покрай стаите за гости по дълга дървена тераса – аеродрум за стотици пикиращи птици. „Знаете ли защо имаме толкова много лястовички?” Хм, ами нека видим. Защото живеят на места с положителна енергия? – мисля си сардонично.”Защото лястовичките живеят само на места с положителна енергия” – изчурулика тя. Достатъчно. Уговарям се набързо с останалите да пият по още един мискет в ресторанта и минавам обратно през рецепцията. И то не толкова заради разговорите с фоторобота на Бога им, нито пък заради положителната енергия на лястовичките.
Изгарящ от нетърпение зачитам познатия стар слоган на новия си билет –„... и с дъх на война.” Следващият тур е само след 15 минути. Сърцето ми прескача като стара плоча. Ще почакам. В търсене на дълго помнещият се финал.
Разказът е публикуван в сп. Едно 08.2008