Сто години прах

 

На твоята възраст всичко е изгубено. Тая ведра парафраза изскача на дисплея ми всеки път щом видя Лора от Кубчето на Цар Асен да поклаща периферията на пъпа си в ритъма на Груув Армада. Обикновено правя многозначителния знак, който за нея може да означава само едно и оставям флоралната плетеница над опашната и кост да ме подгрява в ритъма на а-сии-ю-бейби. Умопомрачителната походка я завежда в края на бара, където ръцете и стискат гърлото на някое зелено изпотено шише. Дупето и е като декоративна саксия за бонзай. Няколкото постоянни винаги аплодираме с поглед това –  саксията, която може да счупи всяка глава. Малката не пропуска ден, в който да не се качи боса на плота и стъпка по стъпка, оставяйки отпечатъците си между чашите и пепелниците да не се разходи до античния Триумф в ъгъла. Оттам, като една истинска Лени Рифенщал отмята назад тлъстата си руса плитка и бавно, пружинирайки на пръсти върху покрива на хладилника, почва да обира и мнимата прах. Тялото и застава в дъга, балансирана на един крак. Като идва ред и на най-отдалечените бутилки (Бушмилс, Хенеси), бийта от залепващите и отлепващите и се пети вече трайно се е напъхал под кожата ти.

Миг след като  влязох, на Цар Асен се спретна малък, частен апокалипсис. Парченцата град отскачаха досущ като жабите в магнолия. Просветваха светкавици, но изолацията е добра - гръмотевиците идваха със силата на звук от запалка. Качих се до един стар актьор (или пък артистичен старец?). Пред него (почти съм сигурен, че играеше третостепенна роля в маневри на 5-тия етаж ), до малката порцеланова захарница лежеше чисто новото издание на  Сто години самота, дебели корици. Подарък, прошепна дъртия и доста не артистично посочи към Лора. Първата ми водка дойде с неговата следваща. Говореше нещо за бекет и ирландците, но не чувах почти нищо. Все по-малко зъби се задържат в устата ми, все по-малко викаше. А с кое не е така, виках и аз. Една прозрачна капка отдавна се клатеше на върха на носа му. Докоснах своя и той я обра с опакото на дланта. Това питие ме прави необщителен, човече. Човече, това питие е най- самотното питие!  Евтиното пиене не оставя скъпи спомени братле,  контрирах аз докато измъквах  Питай прахта от мократа си чанта. Първото издание на Екко пъблишър 1980-та, меки корици. Моят дар! Маркес изхриптя и без капчица магически реализъм заманеврира към вецето, а после и към ха-ха, задния изход на света. Докато сменяше Груув Армада с Йелло Лора грабна Фанти, отвори напосоки и зачете на глас. Естествено от Триумфа. Четеше високо, а дима смъкваше тавана все по-ниско и по-ниско. Чиърс, глупаво се усмихваше ня’къв англичанин до мене. След актъора играех за двама. Зад стъклата дъждът облизваше мръсните си пръсти. “Капки по бузите на колите, капки и по бузите в колите”, пее в една от не-лошите си Дилън. Вътре Лора бършеше прахта с Фанти, ние пиехме най-самотното питие. По някое време спря, пусна Покет Юнивърс и мина от моята страна. Седна на стол през мен и придърпа служебния си коктейл. Смучеше ромът през портокалов резен и ме гледаше над онези, с формата на сърчица очила. След малко аз заех празния стол между нас. Когато изсмука и последната капка алкохол и тя реши да седне в него. Аз продължих хладнокръвно да се самообслужвам с кофичката с лед. Тогава чисто и просто го каза така: Вярваш ли в Бог? Дали вярвам в Бог? Да, вярваш ли в Бог?

Боже, да не повярваш...

 

 

разказът е от книгата "Ърбан йога за начинаещи"

 

 

На

Обича те и ти се отдава безрезервно: "Евтиното пиене не оставя скъпи спомени "!!! Стана ми много мило, защото действието се развива в моята махала. Онзи англичанин сигурно е допълзял от Murphy's ;-)