Животното от ап. 9

(Виж видеото от четенето на този разказ в Sofia Live Club, във формата "Пощенска кутия за приказки" на Гери Турийска, 13.11.2014)

    
     ‘Секи изтеглил късата клечка със следствения арест на Г.М.Димитров 42 знае к‘во пише над копчето за капучино на кафемашината в края на коридорното трасе, водещо до каретата за разходки. „Т‘ва не е краят, загОбеняци“ По-тъпите твърдяха, че го е изчегъртал Иван Славков през деветдесетте, пропускайки факта, че надзирателят X тогава нито e бил назначен, нито пък е можел да планира страничните си доходи с въпросния италиански вендинг-автомат втора ръка. Независимо от затвoреното ми ляво око и охлузванията по врата си повтарях, че ‘сичко е наред и че не съм пропаднал чак толкова, колкото двамата банкови чиновника отсреща. Докато упълномощавах адвокат Y да ми бъде служебен защитник, никой не взе в предвид социалният ми low-профил и ме разпределиха в тяхната килия. Със задоволство отбелязах, че якичките им не бяха толкоз бели. Те пък ме ‘зеха за шпионин и разговорът им фалира. Кой знае, може и да бях. Ако можех да закова кой съм, нямаше ‘секи път щом пусках левче в роботчето, да се развличам с мисълта за отмъстителния пухкав пръст на Батето, да не говорим че до постановление за задържане за нанасяне на средна телесна повреда изобщо нямаше да се стигне.

 -Не биваше да правиш т‘ва вкъщи, бейби. Могат да ни ‘земат.., знаеш ли к‘ви проблеми могат да ни създадат- хиперболизираше Катя насълзена.
- Е, ти па - ежех се неуверено аз- ‘що не го извикаш още по-високо да те чуят всички.

- Отде да знам, че ш’ стане толкова голямо, кога съм гледал КАНАБИС. - Лъжех глупаво, ‘се едно не изчетох куп форуми с тийн-спецове по хай-ботаника. – Ш’ направим био-арт проект; инсталация, фърст ин беге! - Тук импровизацията беше наполовина – докато жожобата беше ниска я привързвах вместо към колче към издрасканата катаджийска палка, която вдигнах от жълтите павета срещу Военния клуб една вечер на ДАНСwithme.

Преди да го провеся да съхне и окастря, двуметровия гигант държах на балкона под любопитния нос на 216-ти блок. Експериментът ми беше важен, колкото Breaking Bad например, но не за пушене – цигарите спрях, когато ме фана срам да муфтя, а джойнта препредавах дори и в най-скучните вечери на ФАРА. С грамажа щях да ‘зема – що пък да не е по О‘Хенри – истински метален новогодишен камион с разтегаем кран за четиригодишния си син от UK-ейски сайт. Въпреки, че според приятел тревата ми била не по-силна от чай от лайка, се споразумяхме за цена. Една вечер когато моите хора легнаха пуснах Уейтс за вдъхновение, извадих бурканите от IKEA и започнах да почиствам главите от клечки, семки, листа. И точно тогава – малко преди дванайсет часа и малко преди да свърши Romeo Is Bleeding – животното от ап.9 девет гръмко се пробуди.
     Един шлагер made in china гласи, че ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Развоят на конфликта ми с животното от ап.9 е бил предречен петстотин години преди нашето косово поле- Дружба 2, да бъде обживено от TV-лоботомизирани мъжки и женски екземпляри. Винаги съм странял от познанство с бившия спортист с кече на фитили отдолу. Съдейки по бодряшкия напътствен императив от титулните страници на книгите-подаръци за рожденния ми ден – приятелчетата вярват, че съм обладан от неистов нагон да прелиствам страници от сутрин до вечер, явно никога не съм се познавал истински. Но не технологичното невежество по отношение уникалния ми душевен инструментариум и на този на животното от ап. 9 караше показалеца ми да избягва мръсното черно бутонче на звънеца му. Не исках да имам к‘вото и да било общо с квартала, в който к‘вото не те убива те праи за убиване; квартала в който 68-мо СОУ „Никола Обрешков“ подменя всяко угаснало егене с ново тамагочи. Квартал, в който пляскането по миксолидийски лад прави лявата и дясната половина на мозъка в песто за чипс-хапките на Мадс-Ханибал-Микелсен. ДРУЖБА МРАЗИ СОФИЯ написа анонимен Умберто Еко. Авторът е гьон ш’ каеш, но за мене т’ва е провокация, семантична матрьошка. А и семиотичнa – декларацията е разписана върху калкана на детска градина, не във фейсa.
      Но едно по едно. Когато се правех на Уолтър Уайт над мериджейн-урожая, животното от ап. 9 забиваше трибют на Андон Събев, автор на митологемата „Камъните падат“. Аудио разпръскването по вертикала караше чехлите ми да вибрират. Чакараката достигаше до мен с нямото съгласие на всички собственици на уши по осеметажната скала – респектът към найлоновите чорапи! В полунощ набрах 112. Секси, кат’ на Теодора Духовникова тембър, опита да ме задоволи с обещанието, че от 8-мо районно ш‘ сложат край на естетическата ми болка. Половин час по-късно, еротизиран от Духовникова и изоставен в каменоломната на Събев, си сипах двайсе грама и ударих показалец на щорите. Пияница препикаваше ATM-а на СВА-то.

Тръшнах се на леглото. В заредения плеър на компа, креативно острие нa фебере тъкмо локализираше местонахождението на имитатор на Ханибал, в един нелош първи епизод от едноименния щатски сериал. В четири и трийсе припука радиостанция и аз малодушно изгасих лампата. Сърцето ми бучеше в ухото залепено на вратата. Изведнъж джиесемът светна в ръката ми, светеше минута, но го оставих на silence. Кат’ се върнах на щорите патрулката обръщаше. Не мога да си хортувам с ченгета, докато купчина трева лежи разчепкана на масата. След час градинарско сортиране и слушане на Събев, реших да тегля нова шайба на Духовникова, ако въобще този израз не е ретро-чалга чуждица спрямо клавиатурата на Nokia V 60. Операторът бе нов и докато се усетя вече говорех с Дежурния на 8-мо. Мевере-диджеят енергично ме нахока ‘дето не съм вдигал телефона си, когато заключеният вход спъвал колегите му да изпълнят своя дълг. Смутолевих, че съм... с дете? Сръдлото заяви, че астрата се връща към eпицентъра на партито и този път, ако обичам, нали. След пет минути се чу тряскане на врата с развален механизъм за плавно затваряне, псувни и лай – натирения кокер от ап. 1. Звъннаха ми директно на вратата – Духовникова сне истинския ми адрес. „Не биваше да правиш т‘ва вкъщи, бейби“- чух в ухото си рефрена. Сбрах марихуаната в плик на IKEA, отворих прозореца на балкона и я защипах на простора, или поне така си мислех, че правя, по дяволите. Катя и Боян, разбира се, продължаваха да хъркат.

-Т’ва ли е ап. 9-попитаха униформените – адски подмолен трик при положение, че изрязаната от еталбонд 13-ка на вратата щеше да им избоде гурелите. С въртене на очните ябълки и синхронизирани възвратно-постъпателени движения на ориентирани към пода показалци, в крайна сметка успях да сваля евтиния афтършейв на сержантите долу. След минута вълната от пуснатите на шафъл камъни рязко се усили, а след т’ва, също толкова рязко спря.
     Втечнен от кеф, позволих въображението ми да зареди рекламна късометражка. В първия кадър вратата поддаваше на ритник. Втрисаща сянка нахлуваше в банята. Камерата беше долу, нестабилна, уж моето око. Вторият кадър беше близък план върху огромна, включена на разклонител стерео-уредба стисната от две корави лапи. Кечето на фитили беше контражур; voiceover-ът– ръмжене. В третия кадър щайгата смазваше слабините ми. Серия утихващи спазми, припуквания и сапунени мехури бавно скриваха трупа ми в after packshot. От мястото на пениса ми стърчеше дисплей с палав еквалайзер. Blanc.
    Аналогово дрънчене дръпна шалтера на хорър пародията. С мокра диря залепих шпионското си око на шпионката. Скочих в дънките и отворих. Животното от ап. 9 държеше астика в едната ръка и плик от IKEA в другата, който – фак – адски много приличаше на плика, който защипах на простора. Облизах устните си и опитах да си докарам усмивка. Животното от ап. 9 ме изненада кат‘ фърли плика над рамото ми и ми махна с кенчето, ‘се така мълчаливо, да го последвам. Слязохме в единодушие, кому са нужни сцени.

В 40-сет ватовото хепатитно жълто на антрето си, животното от ап. 9 ме подкани към малка, мебелирана с дантела и бордо-кувертюра, патешко-охрава стая. Мокетът под краката ми излъчваше есенция на варено зеле. Понесли пълната периодика на в-к „Спорт“ шпалир от талашитени рафтове ме ескортира до тоалетка, обкичена с втъкнати по краищата семейни снимки. Централно място в олтара заемаше монтирана върху квадратен постамент от черен мрамор – или беше гранит, масивна трофейна купа с извити лъскави дръжки. В гравирана златна плочка на постамента успях да разчета по диагонал: Бокс, Сеул, 1988