Герой

    Помня, че когато почти се сблъскахме се паникьосах. Познатият от кориците на списанията поглед от който жените във фризьорските салони примираха прекоси екватора на корема ми и без да го разполови, се спря на регала отсреща. Кинаджията, стигнал до българската номинация за Оскар, се двоумеше между пастьоризирано краве мляко с масленост 3,5 и тетрапак от 1,5 процента! Използвах пълната ми със зеленина пазарска количка, за да го разгледам. Същите гъсти, сключени вежди, дълга мазна коса на път, рипсено кадифе до над глезените, детективско сако с кръпки на лактите и извезан с лого бежав поло-шърт, все от килата. Медийно тиражираната му поза на преднамерена невзрачност, сега на живо, караше двойната ми брадичка да трепти. Огледах се наляво, после надясно. Откъм хладилните витрини мургава дебелана в клин, подреждаше разфасовки полузамразен вакумиран костур в мрежичката на омазано в сладолед момченце. Супермаркетът се намираше в квартал смътно известен дори на старите бакшиши, затова и шумната тумба работници на каса № 2, опесъчени от разръфаното кръстовище отвън, не окупира за автографи този бляскав, всепризнат от критиката ум.
    Гледал съм му всичко по няколко пъти. Самият аз имам две късометражки, но за нищо на света не бих дръзнал да му се натрапя току така. Самата мисъл, че ще забележи телешкия ми възторг иззема кислорода зад маската ми на интелигентно равнодушие. Причаках го на изхода до кафе-автомата. Беше си купил единствено малка бира в стъкло. За мое удоволствие, капачката махна с швейцарско ножче, копие от което бе на служба в десния ми джоб. Бавно, прегърбен, и с широк разкрач вървеше успоредно на разбития тротоар. Навярно обмисляше нещо възвишено, може би текущ проект. Първата пеобразна панелна четворка подмина и се озова досами моя блок. Там бе старият ми опел – удобен момент да се отърва от моите торбички със салати и да дръпна от багажа единствено кенче бира. Отворих го в крачка, като отпивах само когато обектът правеше същото пред мен. Свръзката ни наближи кварталната църквичка, чийто двор бе пълен със скитници. Дрезгави призраци от двата пола, които въртяха двулитрови бутилки, ругаеха се любовно и чат-пат си пускаха ръка под лайняната униформа. Подслушвал съм ги, но не за да ги използвам. Знам, че мнозина колеги усвояват немалко фондове и грантове на гърба на декласирания елемент, но моите късометражки са реклама. Телевизионни клипчета за съмнителна марка сокове с дебелашки хумор. Примитивните възклицания на скитниците бяха влага за димящите развалини на самочувствието ми, въпреки че съм собственик на 45 квадрат панел, както и на болест на Бехтерев, оценена от държавата на трицифрено число.
Моята знаменитост се спря на това място, на което обикновено слухтях невидим, прав до оградата, с гръб към пиянките. Кинаджията не мръдна, докато не видя дъното на бирата си. После сви покрай тото- пункта и вече с по-бърза крачка се шмугна в единствената в квартала кооперация снабдена с портиер, инсталиран в певеце кабинка. Повъртях се на място достатъчно дълго, за да видя как силуета на моя човек дръпна ролетните щори на втория етаж. Без колебание, вечерта пак се озовах там. Портиерът – позволих си да погледна – бе под хипнозата на 12 инчов портативен телевизор, включен на популярно предаване, в което невежи от всякакви възрасти компенсираха липсата си на достойнство с възможността да спечелят бързи кинти. Обектът ми, четири метра над охраната, си беше у дома, преди минута лампите на хола му светнаха и после изгаснаха. Без да свалям поглед от тъмните стъкла на прозорците му, мина само минута когато зад тях сякаш пробяга светкавица. Не обърнах внимание на този факт. Неколкодневните ми дискретни наблюдения установиха педантичния навик обекта да посещава супермаркета по едно и също време, по един и същи маршрут. Започнах да планувам шпионаж от двора на църквата, видимостта от там към прозорците му е идеална. Нямаше как, за целта трябваше първо да се харесам на клошарите. Пуснах четина, надянах кални дрехи и започнах да харча ежедневно суми за дамаджани с евтин алкохол. Импровизираният ми проект се развиваше доволно реалистично, станах нещо като цар на отрепките.  Архивът ми с наблюдения набъбваше до поредния ден, в който стигнала до двора на църквата, моята звезда спря и наклони встрани глава. Профилът му наподобяваше връзка ключове. Мазен кичур освободил се от ухото на кинаджията, се разклати и аз разбрах, че нещо е на път да се случи. Притесних се, но де да се дяна? Жежкото слънце караше тлъстините ми да плачат. Отпуснат на десния си ток – протрити велурени боти извън мода от век –  той сви козирка с едната длан, с другата надигна шишето си с бира и дълго пи с наслада. Щях да събера сили за същото, ако адамовата му ябълка не се хилеше злостно в лицето ми. После без да изпуска зелено гърло изпружи палеца и показалеца на двете си ръце и надникна в образувалия се между им квадрат. Усмивката му – лукав косъм прехапан от мустак и брада. После зад нея дойде и присмехулният кикот.
    – Прощавайте – чух неподражаемия му каубойски тембър – кибритена клечка не напускаше ъгъла на устата му. - Знам че ще прозвучи странно, още повече от непознат, но си позволих от известно време да ви, как да кажа...
По дяволите, в никой случай не можех да различа очите му под козирката.
– Вие – продължи да реже живо месо той – , вие всеки ден, по едно и също време ходите на на едни и същи места в квартала. Една вечер сглупих да ви снимам със светкавица през прозореца даже. Само защо се сдружихте с тези пройдохи не знам. И все пак – разпери фини пръсти неопределено Режисьорът– исках да съм сигурен, че точно вие сте героят, от който имам нужда. Но хайде, защо ме гледате така недоверчиво, никога ли не сте мечтал за главна роля?