Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2015 22:56 - Шампанско и кристал
Автор: urbanjoga Категория: Забавление   
Прочетен: 3312 Коментари: 0 Гласове:
0



    Шампанско и кристал

    Това унижение, ако не бъркам, ми се случи един декемврийски уикенд преди седем години. Oще когато мама ми подаряваше билетите имах кофти предчувствие. „Виенска кръв“ ? От, от отонякойси? по Щраус? За теб и твоето момиче вика и ме тупа грижовно с отворена длан по пуловера, който ми е подарила предната година – ние също ще сме там. Има си хас. Тhe family moment.
      Щом не бях ходил на опера до трийстата си година, значи е имало причина да не ходя и на оперета. Просто гласувам за естествения ход на нещата. Все едно Дарвин да беше кесил на лекциите на надъханите креационисти
; скандално. Но, естествено аз не съм Дарвин, нито пък съм дървен, затова като мамин юбиляр приех плика с касовата бележка и листенцето здравец вътре, показвайки най-доброто от зъбния си профил.
    Пристигнахме пред Национален Музикален театър навреме за щадяща гърлото топла бира на крак . С влизането видяхме мама и нейния кавалер. Елегантните им токове свойски търкаха вехтия мокет.
Kласа. Няма да лъжа, за съжаление на мама нашите две двойки нямаха много общо. Докато фрапантно оформените портретни снимки на стените в Mузикалния извикваха у нас дизайнерски кикот – бахти, толкова ли пък нямат кинти за принт върху самозалепващо фолио и коматекс, глей как са се изсулили – техните коментари за качествата на солистите разкриваха добросъвестни знания от първа ръка. А пред знанията, иронията, знаем, не важи.
   На гардероба ни обслужи свежарка, явно от музикалната, одрал кожата на
Робърт Трухильо. Тенекиеното номерче за багажа на четиримата остана у кавалера на мама. Неодобрението, че запазих обемистата си раница Трухильо изрази с мексиканска вълна на единствената си вежда. Преди да помисля как да реагирам на това нахалство едно музикално-театрално-оперетно „ах“ ме разсея. След секунда с възхита разглеждах дълга колкото молив кристална висулка, отронила се от олиселите, някога помпозни полилеи във фоайето. Мушнах плячката в джобчето на ризата, въпреки че острият край на висулката обточен с тел стърчеше и даваше кристално ясно да се разбере що за човек съм. Трухильо скива находката и понечи да повтори мексиканската вълна, но ние категорично му показахме гърба си. Мноо ясно, Металика смуче палци.
    Трети ред по средата на балкона хич не е зле, като изключим невротичното четирийсегодишно момче с анцуг и плетена шапка с пухкав пипон, което милосърдната сестра на касата очевидно бе пуснала гратис, и до което Бог ни бе отредил изпитанието да седим. В разрез с клишетата за поколенията веднага след предупреждението да изключим мобилните си телефони мама и кавалерът й ни направиха знак, че слизат на долния етаж. Биваше си ги. През парапета видях, че са си намерили перфектните места. С момичето ми щяхме да направим същото, но така даже стана по-удобно, какво имам предвид ще разберете след малко.
    Първите двайсе минути след вдигането на тежката завеса-гоблен се запознахме – задочно имам предвид, с основните персонажи на австрийската класика, а те персонажите на брой бяха горе-долу колкото наличния състав на предприятието. Парти-сценографията развесели душите ни. Дамите бяха кринолинени бонбончета, а в клиновете на мъжете сякаш имаше половинка кокосов орех на чатала. Аудиото бе като от
Mezzo Forte, но без опцията да превключиш на The Sopranos по HBO. Публиката ознаменуваше подобаващо превземането на всяка октава. Дори четирийсегодишното момче разклащаше енергично пипон. А ръкопляскането в сценичните изкуства според мен трябва да се редуцира като при чукането с чаши – по веднъж в началото и толкоз, ама както и да е. За да не останете с грешно впечатление ще кажа, че първо действие ми хареса, честно, но това не можа да ме разубеди да изпълня предприетите мерки.
     Тук отварям скоба, или по-скоро отварям обемистата раница, за която споменах, че тъй привидно селски задържах на гардероба
. Зад това действие стоеше отчаяното намерение да се измъкна от заложения ми капан. Схемата измъдрих предната нощ. Докато на сцената тричасовата дисцилина си вървеше щях да дезертирам незабелязано. В раницата скатах ватиран суичър, така че да съм независим от гардероба. По щастливо стечение на обстоятелствата в „Дом на киното“ от осем същата вечер щяха да прожектират скандинавска анимация, а аз с още един-двама лузъри в БГ, които поименно познавам сме клети фенове на скандинавската анимация. Не може да не знаете детския „Петсън и Финдъс“(старият, не новия). Може да не е по Щраус, но е евъргрийн. Щях да се върна малко преди глухото тупване о пода на завесата-гоблен да стартира бурни аплаузи. Момичето ми ми наби минусов рейтинг, но понеже е пич обеща да осигури нужното ми пред свекърва й алиби в антракта. 
  
 В осем без десет напуснах пределите на Музикалния нахлузил маската на тоя тип делови хорица, дето на всяка цена държат да ти покажат, че за разлика от теб, тяхното време е пари. На Дондуков и Левски заковах пред клекшопа. Продавачката каза, че няма топла бира със забоден в гърдите ми поглед –  кристалната висулка, бях забравил. Вдигнах ципа на суичъра за да пресека любопитството към съкровището си и продължих по пътя. Вече пред киното мобилният ми оператор раздуса настойчиво бедрото ми; Vsi4ko e OK. Hodil si da tegli6 pari ot bankomat, a posle si obarnal 2-3-4 4a6ki ISKRA, da znae6. Ima6e promoJ. Момичето ми! Голяма работа е.
    На Екзарх Йосиф 37 шарена тайфа провалки от хостела на Ангел Кънчев пафкаха в кръг. В осем и трийсе почваше „Пипи дългото чорапче“. Имах време. Влязох в съседния хипермаркет и се пуснах по регалите с алкохол. Намерих каквото трябваше и се наредих на касата. Охранителят-пенсионер излови пред очите ни цели двама пишман-крадци на дребно. Не знам как ги усети, явно са в постоянна издънка. У камуфлажната шуба на едната пиянка откри двоен сникърс, а у другия, който имаше френологична прилика с първия – меденка в целофан. Захарта и зависимостта от чашката са дупе и гащи. Знам от семеен опит. Платих и излязох.
     Не знам кога последно сте били в „Дом на киното“, но от тавана на втория етаж, там дето сега е карето с протрити фотьойли в цвят „каки“, преди седем години, ни в клин, ни в ръкав, сигурно по силата на конгресния етикет на Политбюро, висеше масивен кристален полилей. В състояние плачевно, досущ като на тези в Музикалния. Вметвам това интериорно отклонение, защото чичото, който късаше билетите вероятно също останка от конгресния етикет на Политбюро, заяви че няма никакво намерение да ме пусне в салона, не и преди доброволно да му предам съдържанието на джобчето на ризата си. Шокиран от стейтмънта проследих восъчния му показалец и абсурдът ми се осветли. Висулката. Шибаната висулка. Инспектор Дюдю е решил, че съм я тафил от тяхната реликва. Дадох му я, разбира се, без да се обяснявам. Видимо доволен смелчагата пое трофея, сложи го между страниците на делова книга на масичка до себе си и направи жеста с ръката от сърцето встрани, станал последствие запазена марка на Веско Маринов. Вътре- обичайният ледник. (Климатът в ”Дом на киното“ е доказателство, че
сичко около Глобалното затопляне е лъжа и измама, повтарям – блъф!) Виждах дъха си толкова отчетливо, колкото и Пипи, капитан Ефрем и мистър Нилсен, безразсъдстващи в открити води.  
   Спазвайки графика в девет и половина излязох от залата. Простата явно бе накарала столетника да напусне временно поста си. Нямаше кой да плесне ръката ми, която сама посегна към „разделителя“ в бордовия му дневник. Свалих раницата от рамо, разтворих ципа и изтеглих найлонката с бутилката
ISKRA, която купих евтинджос от лидъла. Сериозно се подвуомих да я наглася на масичката. Ама не го направих, напротив, взех си кристалното талисманче и си прибрах бутилката. Щеше да е симпатично, но и дразнещо неубедително, ако я бях оставил, нали?
    Както бях предвидил в кулоарите на Музикалния никой не отчете моята персона – бях скатал суичъра обратно в раницата. Преди да поема към балкона мернах служителка да търкаля подвижна масичка с купчина чаши и празни бутилки в посока тоалетните. Сетих се за есемеса на момичето ми. Огледах се наляво и надясно като Йосемити Сам, сещате се, малко преди да го премаже анимационния влак. И я настигнах. С два-три подксока, с учтивата молба да ми услужи с чаша. Дамата ме подложи на строг асансьорен поглед, но после за втори път в разрез с клишетата за поколенията него ден, се ухили отзивчиво.
    Разположих се върху дървената скара на радиатора и отворих безшумно бутилката си. Отстрани сигурно съм изглеждал по-налудничаво и от онзи с шапката с пипона. Подбрах столчето на високата чаша и вече предвкусвах вкуса на победата, когато вратата на тоалетната, до която се развиваше въпросното трето действие на авторския ми водевил се отвори. Със „в
кво по дяволите с е...“ започваше единствената ми няма реплика, докато ококорен фиксирах фигурата в касата на вратата. Срещуположните огледала правеха конфуза ми да изглежда безкраен.
     Бавно-бавно – ставата на лявото й крачЕ е за ремонт, без да обели ни думичка мама ме приближи. Остана до лявото ми ухо цяла мъчителна секунда, секунда в която ми се струваше, че дочувах приждащ вселенски гняв, след което ме подмина; една по една, мокетът обра стъпките й.
     Как си бейби – момичето ми искреше, тоест не изглеждаше като да е скучало с кокосовите половинки в клиновете на актьорите. Екстра, бейби – въздъхнах есхатологично аз, след като всички, които се наложи да обезпокоя се наместиха обратно за финалните акорди на отонякойси – , екстра.




Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: urbanjoga
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 606538
Постинги: 249
Коментари: 183
Гласове: 1215