“Най-трудното нещо на този свят е да се въздържиш от коментар. “

анонимен автор

Днес е 33-ти ми рожден ден. Днес е премиерата на третата ми книга. Бутнаха я в направление “Майстори на разказа”. Сборник с истински лъжи. На гръбчето й, редакторът написа, че го е яд че някои от включените парчета не са негови. Сборник с истински лъжи, де! И мене ме е яд. Той щеше да им вземе цената, плюс оптималния тираж. За майсторът може да има само маргаритки. Както и да е. Животните искат внимание, хората- признание. Няма нищо по-лошо от това да не бъдеш харесван – резюмира Зейди Смит новия Финчър.

 Така или иначе, топла връзка между мен и събитията от днешната дата няма. Безапелационната им ангажираност с името и егенето ми ме дразни. Това което желая най-много, е да си бия камшика. Но не ми стиска. Шубе ме е. Затова сега натискам лакираните в черно каубойски врати и влизам. Влизам с лилавите си очни кръгове, с жълтия си тен и със свитата кобра в стомаха. Бар Амстердам, пет часа- току що отворил. Добре дошли на  всички гринго, гонзо и други денонощни грабливи птици. Олющените столове обърнати наопаки са като умрели хлебарки. По пода – бири, кутийки, салфетки, телефонни номера... Огризки от снощни ерекции. Тъмните ъгли се хилят беззъбо. Мирише на кискане, натискане, трева, уют. Зад бара, ме посрещат двама. Единият е кльощав, космат “чеченец”, запретнал високо ръкави на планинския си анурак. Бърше чашите със сила и гледа серт зад още по- лютивия си фас, така че да ти се подпалят бузите. Другият го играе доброто ченге. Къдрав пудел, със защипан с жълтс безопасна игла през палеца ръкав на пуловера. Него заварвам да говори с разкисната от милонгите по уредбата и червеното вино в чашата си дама. На челото на пудела пише –НАТФИЗ. На моето явно пише нещо сродно тъпо, защото именно той ме заговаря.  

- За представянето ли?

- Аха.

Стоварвам опакованите в стреч фолио книги на плота и започвам да ги разопаковам.

- Разкази ли? – актьорчето взима бройка от купчината.

- Разкази.

- Нещо, Стайнбек?

Вдигам палец, но по-скоро в отговор на чеченеца, който ми предлага бира.

- И за к’ во пишеш?

- За това по колко интересни, оригинални и необикновени начини, с никой нищо не се случва, никъде и по никое време.

Чеченецът се пресяга и чуква гърлото на бутилката ми със своята. Кимвам.

- А дискът? - чувам аз за първи път чакълестия му глас.

- Филмче. Улични псевдо-селебритис се мъчат върху моите текстове. Мисля да го завъртя. Да използвам екрана тука.

- Книгите не трябва ли да се четат?

- Не. Книгите са за да се купуват.

В този момент каубойските врати се хлопват зад гърба на чернокосо и голобрадо едро момче. Пичът е на около 22, с тяло на ръгбист. Засича погледа ми и с твърда крачка заковава Fred Perry-то си пред мен. Идва специално за съвет, какво може, вика,  да ме отключи към писане. Занимавал се с дистрибуция на топлоизолационни системи. Чудел се с какво да почне –  поезия ли, проза ли. Не четял нищо, освен учебници и книги за покер. Покер- философията го вълнувала. Пробвал я и върху дами, така се изрази. И работела. Не блъфираше, май. Казах му да започне с малка бира.

-Каквото и да правиш, на кьосето брада няма да му поникне- отсича под мустак чеченецът в ухото ми докато сервира на малкия, после се врътва да си бърше чашите и ме оставя насаме с мъдростта на баба си. Пуделът се е кротнал в обятията на двойно накиснатата от милонгите. Отивам до тоалетната. Крушката й е завита в идиотски абажур от полуизгоряла тоалетна хартия. Пикая на тъмно. Когато излизам ръгби-момчето е изчезнало, а каубойските врати се раздвижват отново. От полумрака изплува позната фигура – маститата шефка на известно българско издателство. Винаги е толкова барната, че всеки път неволно се оглеждам за ръба, където едната половина на куклата влиза в другата половина. И сега не го намирам.

- Как си, писателю? – пита ме игриво тя, докато едновременно успява да си поръча малък син абсолют, да ми поднесе пурета, която аз трябва да запаля и да задържи изящната си, отрупана с масивно злато китка по-дълго от необходимото върху гърдите ми, така че да се удавя в благоуханията струящи оттам. Прическата й - реплика на тази на Ана Уинтуър, е смолисто черна. Парфюмът, огромната й чанта и въобще всичките й дрехи са все от онези марки, на които хората си умират да носят ментета. Кинтите й са от печатницата, която издателството й притежава. Етикети за кисели краставици, инструкции за боеприпаси, бълват какво ли не и все за болшой пазар. Искаше да стартира линия за съвременна българска литература, с моя милост, но аз все увъртах. Не се чувствах в подходяща форма за още едно служебно чукане. Или пък се спичах - все едно.  

- Супер съм. Мерси. Днес си изтеглих документите за въоръжена охрана към Първа Инвестиционна Банка. Нали ти бях казал. Там дето ходатайстваше бащата на жена ми, бившия военен. Платих за психотест, удостоверение от психодиспансер, медицинско свидетелство, такова за съдимост, данъчно удостоверение- всичко. Пуснаха ми назначение от 22-ри ноември, вдругиден. С връзки почвах и без курс за оръжие. От мене само костюмчето и овчия поглед.

– Ще дойдат ли онези мушмороци от твоето издателство?

- ... и ги подадох в една бензиностанция на оемви в Дружба 2, до нас. Собственикът й е приятел на същия този лекаря, който ще изражда жена ми след месец.

-  Хахаха,  наздраве и още много успехи, бейби – в очите й бълбукат искрите на квалитетно шампанско. Акуратно почистените пори на лицето й лъхат на прясна акула. Надолу нещата са още по-хай. Добро оформен чифт гърди – банален, но ефектен подарък от съпруга й - колега на онзи, от билбордите хирург. И тесен еко-гъз, който се целува само с черни дантели от лимитирани серии.

- Ще ставам форкорт-помощник. Нали не знаеше, че  така казват на тези на колонките, дето зареждат мини-то ти и се натягат над чистачките за да им пуснеш левче? Бая се чудих коя длъжност да отметна в молбата.

- Мястото тук е много подходящо за теб, артистично, ауу, как въобще ти хрумна?

- А-64, А-65, еко дизел, Вин Дизел. Искаш ли да ти напомпам трътката с безплатен безоловен, а, ба-боооо?

-Миличък, забравих, ами честит рожден ден – докато чурулика айфонът й звънва, тя вади издутия калъф от двойно обработен телешки бокс, натисна червеното копче с курвенски червения си льо-ги-не-знам-си-кой маникюр и казва - Отивам да посрещна няколко човека, които много искат да се запознаят с теб!

- Искам да си ушия  раница-самар от твойта кожа!

Докато се фръцка навън, чеченецът превъзбудено се привежда. Зад него другия зарежда серия от аржентинските душегубки на Гардел.

- На 35 ли е?

- Как позна?

- Милфът жужи. Този дето я работи сигурно си брои звездите.

- Сигурно – промърморвам вяло аз.

Той все още не сигурен обаче, дали не съм аз звездоброеца.

- Не бе, не съм аз бе  – соча си аз халката си и му обръщам гръб. Пускам диска си в компютъра зад бара. Екранът светва с началния кадър. Видеото тръгва със силно гънещ звук. Барманът свива рамене. Нещо аудиопистите ли, форматите ли...  Спирам го и оставям само картинките. Знам, че от издателството никой няма да се вясне, но нямам сили да бъда нещастен. Ако не стане скоро седем, мама ще ме завари натряскан. Решавам да убия време  като запиша на листче варианти за автограф. Започвам с:

“Вселената е нещо необятно и в нея всеки звук е допустим”,

“Каквото можахме, не направихме.”,

“Love doesn’t keep record of wrongs” .

И продължавам с

“ В момента в който видиш заек, заекът вижда теб.” ,

“Рано или късно, ако има достатъчно време, с всеки се случва всичко.”

“ Всичко е включено в цената.”.

На  “Имаме  твърде много време, за да го пропилеем цялото.” отивам да посрещна няколко човека, които много искат да се запознаят с мен.

Вечерта се очертава чудна.