­­Паметничета от червена глина

Натиснах повторно звънеца. Закъснявах за партито на редакцията в Parter и фактът, че не можех да се добера до подаръка, който вече бях избрал, леко ме нервираше. Отлепих палеца си от бутона чак когато отвътре изплува гърбав силует. Дядото ми хвърли сърдит поглед над велпапето „затворено” и отключи. Влязох, като ловко избегнах ниската греда на входа. 35-милиметровият Лайка с регулируем обектив и скоростен затвор кротуваше в паяжините на витрината и от вчера чакаше да го откупя. Дядото проследи погледа ми и закова: „Се’мсе!”. Отрепетирано заявих, че повече от 50 лева не-да-вам. Той поклати глава. За подарък на приятел е, журналист. Фотожурналист – поправих се бързо. Старецът се подсмихна: „Знаеш ли ти какво съм снимал аз с подобна Лайка?”. Бях спечелил. Той дръпна някаква папка от единия рафт и с гръбчето й ми посочи да излезем навън. Щом разгледах снимката, забравих за лайката. Публикували я били в Работническо дело, но така и не си получил хонорара. Гадовете не само, че не му я платили, ами и изтълкували находчивостта на пишман фотографа, като инициатива за частен бизнес. По това време часпромът се посичал в зародиш, така че дядото бил насърчен да забрави свободната практика. Върнал се към колектива в тухларната фабрика. Инспектирал поточната линия за паметничета от червена глина, докато кораба-майка не потънал, а той самият не станал дядо. Търговският му нюх обаче бе останал твърд и корав. За да притежавам копие от спомена му, дядото великудушно разреши  да снимам старата снимка, срещу петдесет стотинки. Извадих дигиталката, пуснах левче, взех си лайката и изхвърчах на „Екзарх Йосиф”.

В таксито зумирах детайлите. Ремонт на Цар-Освободител слет бобондировки 26-VII-1945 год. Оставих дядото с впечатлението, че вярвам на историйката му. Липсата на избор беше оправдание за всички тухли в стената. Бакшишът надзърна свойски над лявото ми рамо и вмъкна компетентен коментар „-А, т’ва паметника бе!  –  Знаеш ли кой крак е вдигнал коня – пласирах му аз машинално стария виц и замръзнах.  Не си дадох сметка, какво можеше да ми коства шегата. Колоната пред Софийския пълзеше с метър в минута. Питиетата на „Добруджа” 9 пълзяха към мен с метър в минута. Само мозъкът на бакшиша летеше със скоростта на светлината.   – Левият! – отсече властно той. Вторачих се уж в снимката отново, после бакшиша „–  Браво бе. Как позна?” Човекът ме погледна с благодарност и реши, че трябва да отпразнуваме резултатите от теста с радио Сигнал Плюс. Притесних се. Не,  не от  „Бивши” на Азис, а от това, че ни предстоеше десен завой по жълтите павета към Народно събрание... Към Коня. „- Знаеш ли- надвиквам аз не чувате ли, залагахте ли, спечелихте ли, че аз умирам, а вас ви презирам,  трябва да сляза... Някакво букетче... Да взема някакви цветя от университета... Тука можеш ли?” Бакшишът се ококори, но после се окопити – Ей, ти пък са, да взе’ем завоя. На кръстовище сме, камери има!”

От Коня, до Римедиум на „Шишман” и „Вазов” притичах, запотил око за фото-окуляра. Пак леко се отървах, повтарях си мантрата аз. Щото можеше и с лопатата, нали. В аптеката „слет бобондираното” ремонтирах с лейкопласт. Срамът гасих  с клубен спирт.  Копеленцата от редакцията се постараха да ме оставят с впечатлението, че „истински” вярват в моята историйка. Но снимката харесаха. И, разбира се, всеки можеше да си я преснима. Фрий.