Пилета

 „Да се преоблечем  ли вкъщи преди партито довечера, ще ни стигне ли газта обратно до София, какво по-дяволите беше това, което сдъвках преди малко, кога жена ми ще ме ритне отново по глезените, ох, жена ми отново ме ритна по глезените! Няма нужда да я поглеждам, знам за какво е този сигнал. Седем часа минава, а още сме в Гуцал, вместо да пърпорим вече към София  за трийсетия рожден ден на пресветлия ни кум. Аз обаче, уви,  съм с вързани ръце и уста. Причината е Константин, стар приятел на баща й, който вече втори час ме държи в плен с двуцевката на прямия си поглед. Да придърпвам нагоре чорапите за смекчаване на ефекта от поредното напомняне, е единственото нещо, което мога и правя.

Между моята градска физиономия и широкия морав нос на Константин стоят две изпотени чаши, една алпака с мезета и петдесет години разлика в трудовия ни стаж с алкохола. Ръбът на масата, е изчезнал в силно наведения му към мен търбух. Не знам от какво ще се пръсне главата ми по-напред- от децибелите зад железните пломби в устата му или от някой заблуден саблен удар на възлестите лопати, с които жестикулира и се храни. Отвън ме пърли горелката на дъха му, отвътре –  домашния спирт, който аз малодушно, вече многократно не отказвам,. Пъстрото ветрило от роднини, вместо да свири клинч  шумно одобрява цветистия разказ, който искам-неискам, ще отнеса в подарък.

            И така. Хората си имат домашни любимци, Константин си имал петел.  Декоративна порода, японски, Бойко се наричал. И докато харемът на Бойко примирал накокошинен в тъмната дъбова барака, осемгодишния гласовит екземпляр се радвал на ограничена в рамките на четвърт декар свобода. Цапал важно с осемте си пръста покрай колците с домати, дуел гуша в лехите с люти чушлета и кoрнишони, а когато му скимнело, прехвръквал върху навеса на курника и се провиквал самохвално. За съжаление, самовлюбените траектории на Бойко един ден го закарват в опасна близост с каракачанката на съседа- Мима. Ето пример за това, че и в света на животните няма пълно щастие. В момента в който Бойко доближава оградата, рунтавото „йети” Мима, с подбелени очи, висящ език и смразяващ кръвта рев, се хвърля върху еластичната телена мрежа.

- Абе бръснех се в банята, когато това стана. Помислих, че е избухнала мина!- пали се пак Константин и сочи порязаната си дясна буза- доказателство за преживения стрес.

Константин излиза, както си е с пяната навън - каракачанката предвидливо се е била покрила - минава покрай курника и злокобното му предчувствие се потвърждава, намира безжизнения Бойко в туфата със здравец. Срива се на колене и го вдига нежно в шепи.  Шарените доспехи на Бойко блестели като парадната униформа на загинал на бойното поле герой - огненото сърце зад тях не издържало. Резултатът от незабавно последвалата  аутопсия постановява инфаркт на миокарда. Почернен без време, Константин се втурва да мъсти. Първо предприема  дебнене на Мима с ижовката си, но после решава да действа цивилизовано, сваля приклада и отива в Долна Баня, да търси Николай, полицаят. Преди единствения представител на закона в градчето обаче, Константин среща натоварената си със захарбрашносолмакарони жена. Информирана за случилото се,  тя далновидно скланя мъжа си да не се излага пред хората, а да се прибира бързо-бързо с нея. Прибрал Константин мъката си в душата и ето го пред мен – със сухи сълзи в очите, ярост и яд в юмрука.

-Е, хайде, вземай, яж – рязко млъкнал, Константин бута чинията с мезета. Вторачвам се в съдържанието й, преди малко боднах една жилава, кафяво-черна мръвка, но я  преглътнах машинално.

- Какво е това?- питам аз с лавинообразно нарастващо нежелание да чуя отговора.

- Петльови гребени.  

Утихнали без да забележа, сега всички, без мен и жена ми избухват в яростен смях.

Костенец е зад гърба ни, а гробовното мълчание в колата още стои непокътнато. Само сезалената торба с буркани царска туршия на задната седалка подрънква ритмично. С качването на магистралата коремът ми се обажда с жален хленч. Жена ми прихва.

– И ти ли си гладен, пиле, –  като заклет вегетарианец, тя рядко хапва на гости - мислех че си падаш по вуду-ритуали? – намекът й е за любимия ми филм „Ангелско сърце”.

-Звънни на Любо- казвам аз, престорено сърдит.

-Звъннах.

Изчаква ме да я изгледам въпросително и продължава.

- ...докато ти зареждаше газ. Чакат ни, сготвили са нещо засукано - пиле по хавайски.

 - Пиле по хавайски?

 - Пиле по хавайски.

До София остават трийсетина гладни километра. Жена ми оставя педала на газта да потъне докрай под сандала й и пейзажът се превръща в готино-размазан,  зелено-червен фототапет.

            Заварваме купона на „Петте кьошета”в напреднал стадий. Разгърдени и разгорещени, гостите са изпълнили лятната тераса в квартирата. Кумът ни разлива ракия за мен и портокалов сок за жена ми, и свива ръка на фуния пред устата си. Повечето му думи се губят в общата гълчава, но къркорещия ми корем долавя общия смисъл:

–Майка ми... стои във фурната... още пием... да ти сложа ли една чиния?  Катя ме насърчава скришом с вдигнат палец, но аз, нали не съм възпитан така, любезно отказвам и давам основание коремът ми да ме намрази буквално в червата. Час по-късно, разбира се, вече съм готов да приема от раз всяка една покана, но, компанията все още храни общия разговор предимно с водка.

В единайсе и петнайсет вдигаме гълъбите. Приятелката на Любо предлага все пак да ни сложи малко от хавайското пиле преди да тръгнем, но веднъж станали, отвратителното ми възпитание, не позволява да седнем пак, нали. С мисъл за собствената си дребнавост ядно обувам кецовете си и се сбогувам. По стълбите слизаме с едно на ум за кейефси на „Гарибалди”, единственото което знаем, че работи до дванайсет в района. Преди да влезем в заведението, едно рошаво като врабче момче ми подава иконка-календарче с Архангел Михаил. Знаете ги, от тези кичозните, дето остават във вас срещу доброволно дарена сума. Аз отказвам с отворена длан, ловко го заобикалям – в периферното си зрение виждам момчето да се отправя в посока отворения прозорец на Катя –  и хващам персонала на заведението, секунда преди касата да затвори. Излизам тържествуващ, с по шампионски  вдигната във въздуха десница и димяща порция пилешки крилца.

 Десет минути по-късно, отново в колата, катерим „Цариградско” за към Плиска. Бурканите с царска туршия на задната седалка са се уморили да дрънчат, затова пък зад колана ми излизат все по-безочливи звуци.

- Млък, животно такова – нежно, но решително, Катя пресича в зародиш плахия ми бунт, пуска скоростния лост и ме погалва по лявата ръка.

Вторачен хищно в пилешките крилца на Михаил, аз отвръщам с беззвучна усмивка, въртя календарчето-иконка в невярващите си ръце и си мисля, за японският петел, хавайското пиле и архангелът с детето.