Стелан Скарсгаард в кадър от норвежкия Insomnia,1997.
Жалко, че Пачино не го е гледал, преди да се съгласи на римейка с Крис Нолън 2002. Резултатът навярно би бил по-друг.

Физиономията на Стелан сама по себе си е син екран, на който  бушуват всякакви кино бедствия, без заучени стойки и "копеле-ако-знаеш-какви-топки-имам-само" пози. Удоволствието да го наблюдава човек е нелогично и стряскащо-неприлично.
Черната светлина, която героят му носи в душата, е смазващо-настойчива, всепроникваща; безсърдечно осветява всяка липса на изход.
Контрапункт или аналог на белите нощи на Север?

Стелан иззема всяка една секунда екранно време с твърда като шведска стомана решителност. Отчаяние, халюцинации, малодушие, сделки с дявола - асоциацията с Мики Рурк от Ангелско сърце е неминуема и облкчаващо-приятна.