Вземи ме вкъщи

    Живея в Долни Лозен, до обръщалото. До „Окръжна“ ме сваля петицата. Там беше сергийката ми, точно под брадясалия блондин, оня, дето са му завряли уплашено котенце под татуираната с йероглифи предмишница, как беше... Тц, не е Азис, друг „китаец“ беше.
До русата поп-икона се къдреше мил, християнски призив, ама аз съм помияр и „Бел Вю“ на Камбаните не е моето вкъщи.
    Най-ярка ми е седмицата, когато издърпаха будките на СГКТ и РЕП до другите „баракуди“ и разкараха разнебитения плочник около Певеца с котето. Ммм... как миришеше! По-хубаво от топъл хляб, по-хубаво от току-що сварено мляко, по-хубаво от нейната шия. Най-големият орган по площ, бил кожата. Глупости – асфалтът E.
    Но исках друго да кажа. С новата настилка общината спря за няколко нощи булевардните лампи и след девет, беше лято, хората се превръщаха в призраци. От едната страна мъждукаха кутийките на „Младост“ – от другата зееха изтърбушени орбитите на панелка, която преди десетилетие поне носеше тъмносин, стъклен костюм. И мракът щеше да бъде потискащ, ако не бяха устремените към телевизорите си автомобилисти и, както казах – призраците, дето кръстосваха асфалтовия котлон на спирката като капчици изкипяло мляко. Над вехтите корици на световната класика под главата ми, моят закрилник жужеше, светеше. Очите му, с размера на топки за пилатес, грееха. Каква ирония. С времето се научих да разбирам какво означава мокрия блясък на мраморна топка от шадраван. Вадех си хляба с него и той, хлябът, ако искате да знаете, не беше никак черен.
    Но иронията не е чехъл за всеки крак. В началото, преди да ми хрумне цялата схема една роднина ме уреди за шерп на „Славейков“. Колички, тарги, блъскане. Съсипваш си гръбнака, съсипваш си и черния дроб – пиенето започва от обяд, но разтоварваш литература, градиш култура, може би, не разтоварваш цимент и арматура (простете за римата) на гара „Пионер“.
    Като се отвори място раздвижих собствена царга с технически и учебни пособия. Апропо, завършил съм педагогика в Софийския, но така и не видях възпитаник на 200 ОУ „Отец Паисий“ – още държат трудовата ми книжка – да направи тигел из площада. Петицата не стига до центъра.
    Ударът направих с една енциклопедия. Хлапетата дето се боцкат влачат всичко. „Монети и монетосечене през вековете“ Българска, 88-ма, кожени корици, гланцови маншети. Моя срещу сумата от осем лева на монети и фалшиво боро, с втъкната запалка от осемдесет стотинки. След месец един господин закова бастуна си пред нумизматичното заглавие и масивната вкаменелост под носа му изсечена като мустак видимо омекна – нейн съставител бил, призна глупакът. Остави половин пенсия с внушението, че получава услуга за сантимента и златната си възраст.
    Всичко тръгна от 84-те лева. Семки от холандски сортове даде един кинорежисьор на „Славейков“, за който пак ще стане дума. Купих тор, прочетох каквото бе необходимо, и ги засях. Като покълнаха ги преместих в двора – югозападно петно между два калкана.
    След като взе ТЕЛК-а, майка заряза градината и се отпусна в сладката прегръдка на турските сериали. Част от парите отиваха за месечната й терапия, но няма да си кривя душата, никой не ми е насочвал пистолет в челото да ставам, ха-ха, престъпник.
    Първата реколта стана готова, когато за да демонстрира фасадна активност Софиянски ни махна. Мястото ми щяло да се пази, но за всеобщо недоумение (улицата бе направила с колегите така, че да затвърди съмнението, тяхно и на другите, че за друго не ги бива) реших да мина в „тила“. Кинорежисьорът каза, че ще ми праща клиенти. Така и стана.
    Спирката на „Окръжна“ беше перфектното място за един дилър-букинист. Скапан, след работа бачкерът не се интересува от книги, камо ли от книги от детството и от младостта си, традиционно сладките спомени по които вече предизвикват горчиви съжаления. Младите пък изпитват закономерна ненавист към нафталиновия фундамент на родителите си, в какъвто са се превърнали томовете на Сенкевич, Дюма, Тургенев и Фокнър. И ако ставаше въпрос за някой нов бестселър, тип „Как да...“, от гуру, чийто локуми са попивали на живо в зала номер едно на НДК, отскачаха до борсата на Интерпрес, или в мола.
    Да кажа как се случваше размяната. Телефонът не играеше. Технологиите обсебват. Спецификациите на джиесема са новото ни егене. В един тъп(все едно има други) екшън казаха, че когато действаш като хората от миналото (имаха предвид тактиката на ислямските терористи), хората от бъдещето (американците визираха себе си) не могат да те хванат. Е, настоящето и бъдещето не ме устройваха. Ако се случеше да бъдат в нежелана компания, моите хора – инструктирах ги да се мотаят с темпото на стандартния кибик, който рови в кашоните по-дълго, отколкото навремето е избирал собствената си съпруга –  обикновено дръпваха някое опаковано в целофан книжле, категория „Научна фантастика“ – „Войната на световете“ или някоя друга „война“, половината са все войни. Банкнотите подаваха сгънати на три и после бодро подтичваха към подлеза, за да вземат нещо в посока центъра. Рядко поемаха към „Дружба“, а и за какво? Там постата е за аматьори по училищни дворове.
    Ако някой искаше два грама, питаше за втора бройка от въпросната „война“. В такива случаи, с рекламна, баш като на моя патрон над мен усмивка, пъхах в целофана по още едно саше. „Касата“ си бях изрязъл в томче на О. Хенри. Сай-фай асортиментът вървеше, ако простите тавтологията, фантастично.
    Мечтаех да си купя мотор, като този, с който татко се уби. По педагогика навремето беше популярна теорията, че детето на родители-алкохолици, което след години само стане алкохолик, съдейства на онзи родител със саморазрушителни наклонности, към когото е било особено привързано. Кой съм аз, че да споря с чуждестранните авторитети?
    Бях си заплюл очуканата ямаха на рейсър от Божурище. Когато събрах кеша си уговорихме среща в центъра. Лампите на спирката бяха още аут, само Певеца с котето от рекламата ми светеше на главата. Масата с кашоните прибрах в склада на цветарския магазин, от който държах ключ. Гушнах О. Хенри и се запътих към подлеза. Не помня стъпки зад гърба си или да съм чул удар от тръба – прозорлив полицай предположи, че са ме халосали с тръба. Издълбаното томче на О. Хенри ги беше озадачило, но с това знанието им за апокрифната ми дейност се изчерпваше.
    Осигурявах се на най-високата вноска, затова нито една престилка не ме е гледала на кръв. Свестих се в чалма от бинт малко преди моят кинорежисьор, домъкнал приятел сценарист, да нахлуе с опнат като транспарант жълт вестник в ръце. Каре на последната страница разкрасяваше баналното анонимно посегателство над моята особа.
    Но друго исках да кажа. Кинаджиите ми оставиха домашно. Срокът за някакъв техен конкурс наближавал и искаха да изтискам най-доброто от себе си върху хартия. Концентрирах се и образът на русия бог с котето от „Окръжна“ се разсвети мързеливо, като неонова тръба.