Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2013 00:23 - Зловоние
Автор: urbanjoga Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1640 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.10.2013 08:35


     Зловоние

  
     Двуетажните крила на черквата бяха построени преди седемдесет години на място, на което от Римско време насам, частично запазена историята свидетелстваше за четирийсет безвъзвратно изгубени параклиса и няколко построени и разрушени една след друга базилики. Сега девическият манастир освен с минало разполагаше
и с изрядно поддържана цветна градина. Курдисани симетрично, четирите възголеми, импрегнирани срещу влага чамови беседки в двора демонстрираха едновременно неуважение към археологическите залежи и обезоръжаващ реверанс към гостите на кръщенета, панахиди и венчавки. Без кръщенета, панахиди и венчавки, разбира се не става, затова банкетните маси бяха съединени в две успоредни редици. Още преди трийсет години, единствената послушница в манастира беше заковала директно за плота им мушама. Вярно, мушама стара, напукана и с избелели някога червени квадрати, но пък без нито едно прогорено от цигара, без нито едно надраскано от химикал. Без нито едно „прогорено“ и без нито едно „надраскано“ от изкушение и съблазън беше и житието на въпросната монахиня. Така обичаше да я ласкае игуменът на манастира. Именно по  заръка на дребния, окуцял ефимерий миналата година дигнаха каменната чешма с лъскав синджир-черпак и два медни гравирани чучура. До чешмата, в средата на залесената с чемшир чакълена пътека, се намираше и изворчето. Дребни кокошки шаваха около похлупака на аязмото. Понякога, колкото да намокрят калта в ноктите си, кокошките припляскваха в обраслото в гнил мъх каменно корито на чешмата. Истинските господари обаче бяха котките. Тук по-едри и от кокошките, а лятото видимо повече от двайсетина, делничен ден царуваха блажено. Когато не се преструваха, че ловят мухи, опашките и лапите им висяха като отрязани през стълбищата. Живот на патриции! –  благо повтаряше отецът, който така прикриваше атавистичната си неприязън към тях. Чувствата към протойерея бяха аналогични – ако към монахинята бълшасалата им козина настръхваше, то в мига в който усетеха, че дребното кандилкащо се тяло на свещеника наближава, котките мигом извиваха гръбнак.
     Що касае паството, гръбнак за вярата на миряните бе една голяма колкото порта икона, дело на забулен в мистерия руски майстор. Строгото изображение на светец – воин посрещаше посетителя в притвора в три четвърти ръст. Сух, изправен старец, облечен в антични военни одежди от епохата на Доклециан, с обточен със зелени, червени и бели полускъпоценни камъни и кристали нимб. Дясната му свита в лакътя ръка държеше релефен кръст с червена сърцевина – лявата – копие. Изкусно монтираният обков покрил две трети от иконата, беше от дебел сребърен лист. През сресани бели коси, мъченикът дълбаше с тъмен взор. Мълвата за чудодейните свойства на иконата привличаше бездетни двойки, осакатени в злополука или по рождение, отписани от медицината, както и отчаяни от битови неудачи и несподелена любов. На празнична дата от църковния календар, каквито слава богу  имаше всяка неделя, приготвили пожелателно дарение от пет до десет, ако включва снимка лева дарение, гореизброеният анклав виеше търпеливо опашки.  Дори тровещата въздуха станция за преработване на отпадъци, изградена непосредствено зад двуметровия външен зид не можеше да помрачи общото богоугодно впечатление, отчаянието и надеждата превъзхождаха лепкавата смрад. Чувствителни към блъскащата носа и смазващата дробовете воня, оказваше се бяха единствено ентусиастите чужденци. Моторизирани или пешаци, въоръжени с хартиени карти, джипиеси и цифрови камери, макар и рядко, за неодобрение на монахинята-пазач пустите му туристи винаги намираха откъде да се пръкнат.
    Затова, ако не броим омазания с тор бус на паркинга, нищо друго не различаваше този четвъртък от кой да е друг предхождащ делничен ден. По правило, безработни и повечето пенсионери, стотината обитатели на двете крайстолични по-скоро махали отколкото села, делничен ден стояха на страна от манастира. Усърдно заети с убиване на време, местните топлеха спомени в кръчмарските шишета. Далеч от манастира през седмицата беше и неговият управител. Освен парцел в селенията на праведните, многоуважаемият пастир притежаваше и малко свинепроизводство на двайсет километра северозапад от столицата. Успехът на бизнес начинанието – все пак курбаните, с които радваше махалите гълтаха не малко средства – изискваше цялото му внимание. За животните във фермата – освен прасета още имаше товарна кобила, две кучета каракачанска порода, както и оградени в телена кошара фазани и пуйки, отговаряха трима призрачни младежи и една девойка. Натирени от общество и семейство, чедата божии бяха срещнали изпитанието да се разболеят от най-страшната болест на града, тази дето влиза в кръвта и взима ума. Улицата бе вкарала децата в кочината. „Заведение“ през което бяха минали мнозина. Експлоатация или пречистваща духа повинност, досущ портрет на началника си, дребният куц надзирател пазеше статута на стопанството от неуместни въпроси. Но пък не опази живота на младото момиче, чието стъпкано голо тяло в ранните часове на днешния ден същият извади изпод краката - ако такава дума като „крака“ въобще подхожда на десетки риещи копита - на изгладнелия за ярма добитък.
     След като паркира, облечен в служебното расо и гумени ботуши ефимерият разтвори задните врати на буса. Встрани, монахинята покриваше междуселския път. Зад кръста, жълтите й латексови ръкавици стискаха парцал. Гюдерията, с която забърса мушамата на банкетните маси, малко след като заши плънката на пилето с картофи. Ако се продължаваха да се бавят, температурата в електрическата печка щеше да пресуши коричката на пилето. А, христовата невеста много добре знаеше, какво се случва когато поднесе за обяд подобен провал.
    Отецът подхвана единия край на натъпкан в найлон товар и почти веднага изруга – видимо не чак толкова тежък, чувалът се беше изплъзнал от ръцете му и асфалтът изкара от него мекия звук на разпльокан зарзават. Без да поглежда към нея, ефимерият спря  монахинята с жест и се наведе. Невъзмутим към блатните комари, помощникът търпеливо чакаше със своята половина в ръце. После накуцвайки в синхрон – токовете на левите им ботуши бяха износени поравно – двамата подпряха чувала върху перилата на моста. Тясната, сглобена от заварени една за друга железопътни траверси самоделна конструкция, отвеждаше поклонниците до входа на манастира. Разтревожена от мислите си, старицата беше забравила за трафика на хоризонта, затвори припряно вратите на буса и последва мъжете. Пред входа се прекръсти бързешката. Под отекващите вагонни платформи на моста, в тинестата, обрасла в пъстроцветни найлонови дрипи вада, мътнозелени, отходните водите на пречиствателната станция кротко пълзяха.

 

 

 




Гласувай:
2


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: urbanjoga
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 606697
Постинги: 249
Коментари: 183
Гласове: 1215