Всеки има нужда от втори шанс

Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно.

Франц Кафка

В миналото си, авторът често се е колебаел, дали отреденото ни време не е твърде много за да го пропилеем изцяло. Сега вече не е толкова сигурен.

Петък вечер. Тристаен апартамент в идеалния център. Design week току-що свърши. От плазмата върви Bat for Lashes. Без звук. Динакорд-а бичи The Verve. Пода е застлан с първия брой на ново списание, домакин на купона. Звучи познато? Внимавай в картинката. Пием концентрат в чешко стъкло. Споглеждаме се видимо доволни. Кефим се на чудесния си избор за компания.  Най-вероятно и ти си тук и преди малко си докоснал чашaта ми. Някой от дясно протяга цигара с хашиш, двоумя се, избирам джойнта от ръката на скини гърла вляво. Същата после чукам на паркета, мачкам лога на Zara, Max Mara, Furla, Ben Sherman, концентриран върху халките в ушите й, концентриран върху името й. Името й? Двоумя се.

Всичко е bittersweet symfony, до момента, в който Джизъс се изплю в ушите ми: -  О, братко, смяташ ли, че това което правиш има значение? Наистина ли  мислиш, че някой ще те запомни с добро, бро? бъркат главата ми с експериментална площадка и го съсипват за нула време, не партито – списанието се оказа зла буфосинхронада – настроението ми. Бъг в системата, понякога се случва и на най-средностатистическия градски робот. Ноухауто ми за уикенда рухна като мавзолея, а не разполагах с техника да извозя боклука.

Затова ме интересува, какво правиш ти, когато двете ти кули близнаци – себеуважение и самочувствие се сринат? Каква е твоята техника за извозване на боклука?

Смятам да разнищя темата тук, или поне да я сритам в глезените. След малко петъците в историята се увеличават с един, започва нощта на аматьора и по-дяволите, не смятам да се прибирам преди да пукна. Ако ти си професионалист в губененавреме –  аз съм аматьор. Защо? Много просто, защото си обичам работата. Не слушам чалга, но ако мога да чукам пичките с петбуквени имена и 21 инчов телевизор прически, ще пратя жена си за левитра. 

Разсъдъкът ми издържа и тази седмица, никой не полудя пред очите ми. Имам повод за празнуване. Отбелязах 2-3 попадения в противниковата врата. Две-три ли казах? Окей, бройката зависи от доброто разпределение на труда. Казах имам повод.

 „- Всеки път когато видя голи рамене ми се ще да създам семейство”- цитира Бегбеде някого в една своя книжка.  Ти създаваш ли, или си копирайтър?  

Изглеждаме „дреме-ми-за-края-на-света”, дори когато говорим за това. Всъщност, по любимата си тема не обсъждаме друго освен плюсовете и минусите на последния апокалиптичен блокбастър.

-Ще почакам още двайсет, двайсет и пет години и ако не дойде (Края) се махам оттук, ти ако искаш оставай. - каза ми един (шейсетгодишен) семеен приятел.

Ето ме и мен. През цялата 2009-та съм млад и перспективен артист, дружа със себеподобни, обаждам се на баща си само за рожденния ден, нямам никакъв проблем с дистанцията и отчуждението, към любовта съм дружелюбен и въпреки това понякога се чувствам кух като сценарист на бенете.  По-лошо. Чувствам се доказателство за края на света. Като последния Терминатор, чийто сърдечен мускул го кара да изпитва романтична загриженост към бъдещето на хомосапиенса и никаква към моя проблем – имам пас за партито на най-новото списание, в парти центъра на 4км,  но не мога да намеря черните, кожени кецове на Jack&Jones, които вчера взех от аутлета в Младост (единствен за сезона чифт, мостра) и това бърка впечатлението от цялостния ми ансамбъл. Всеки има нужда от втори шанс, всеки, шепна си наум. Слава богу, имам резервен Converse.

Портфейлът, дюрексът, гелът, фалшивата журналистическа карта и телефонът дето не спира да звъни. Пръскам се с бенетона, натискам червеното копче (– Майко, мога ли да обирам черешата ти в неделя вечерта!?) и изхвърчам. Казах ли , че съм на 31 ? Първият сет е минал успешно казват. Друго май не изпуснах.

публикувано в сп. Едно 07.2009