Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2012 12:06 - Мой разказ днес, във в-к Преса
Автор: urbanjoga Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1877 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.10.2012 14:06


“Разказите на Антон (художник и писател) са за тези, които се опитват да формулират от какво боледуват бидейки физически напълно здрави. В„Министърът на ветераните“например, спокойно може да се каже, че в няколко страници е разказана цялата българска история от идването на комунизма до сега” –коментира Милена Фучеджиева четвъртата книга на А Терзиев, сборника с разкази“Всичко е включено в цената”, която до края на годината ще ни зарадва в книжарниците.

 

     Министърът на ветераните

 

            Кова кадета пред потънал в слънчогледови шлюпки блок до ТЕЦ “Трайчо Костов”.  Трафопост отсреща  посреща с “Дружба мрази София”. Чака ме пред входа, разположен на разкована пейка. Лявата му ръка отмята броеница. Месингов кръст лежи на почващ от гърдите корем. Обувките му са с квадратни бомбета – връзките развързани. Чертите на лицето му са строго симетрични. Квадратната му брадичка лъха на евтин афтършейв.

 

               -Първо, добре дошъл на борда, синко. Отиваме да вземем захранка на пенсионерите и после –  в Гуантанамо.

           

            -  Гуантанамо?

           

            - Eдно по едно- засмива се той и бута календарче под носа ми. - Свети Георги, бабките знаеш ли как му се радват?

             

Купето му е задръстен сифон  за календарчета, брошури и книжки. На задната се търкалят полуразвалени пъпеши, навити около дръжките знамена и рупор. Когато стигаме улица “11-ти Август” паркира.

 

            – Не бой се, синко. Календарчетата пазят. – уверява ме той, когато вижда, че навивам прозореца нагоре.

 

            В баничарницата сочи с пръст, а жената зад тезгяха послушно изрязва с ножица избраното от тавите. Междувременно, с отиграно движение пласира календарчета на две жени. Телефонът му е отпечатан на гърба им. В колата се връщаме с пълни с тесто торби.

 

            Бенковски 25  е аристократична, скрита зад висок зид стара къща, реставрирана в пепел от рози. Той отваря портата от ковано желязо и вкарва астрата по насипаната с чакъл алея. Дворът е геометричен кръг, пресечен хоризонтално и вертикално от тесни алеи.

 

             - Семейна Федерация за Световен Мир и Обединение...- зачита той на глас надписа от стоманена табела, в която съм  забил поглед. Бенковски 25 се оказва собственост на сектата на Муун.

           

            Влизам в зала оборудвана за презентации. Трибуната е брандирана от Федерацията на Муун. В лявата й страна стоят във ветрило знамената на България, Европейския съюз и на Федерацията.

 

-         Ако нещо ти хрумне, синко, винаги си добре дошъл тук.

 

            След обстоен преглед на залата го следвам в кабинета –  голяма слънчева стая със стандартното офис-оборудване, затрупана от книжнина. От и за сектата. Подлистници, тетрадки, инструкционни ръководства и подвързана в дебели томчета образователна периодика, на корейски, английски и български. Рамкирана в златно фотография на д-р Муун и жена му стои подпряна на стената. От двете й страни я заобикалят златни декоративни корони за православна венчавка.

            Отива до отрупан с чай и кафе рафт и пуска кафемашината да се топли вода, а аз се отпускам на един диван и разглеждам музикалните инструменти струпани в десния ъгъл.

            Наред с проповедническата дейност бизнесменът в расо развива бизнес с чай, оръжие и недвижими имоти. Системата на Муун привлича социално слаби, наркомани, алкохолици и тревожни деца на разведени, като мен. Представя се за обществена и социална организация. Кандидатите са канени на семинари, където биват натоварени с токова много лекции и литература, че пичовете не могат да осмислят нищо. Целта е да пожелаят да се пренесат да живеят в комуните. Там психическият тормоз продължава. Ограничават им съня и им внушават чувство за вина и идеята, че вън от комуната е невъзможно да живеят и че трябва да се изпълнява безпрекословно волята на татко Муун. Живеят в условията на военизирана йерархична пирамида. По-напредналите стават ходещи касички за кинти. В България влизат след 89-та; имат регистрирани опити за самоубийства, както и извършени такива. Някъде деведесегодишният Муун беше казал, че до 2013-та ще положи субстанциалното начало на Нацията на Божия мир и Единство, каквото и да значи това.

   

            - Как съжителствате заедно, отче?

           

-Ами, как... Правим хубави мероприятия... Те са изключително пасивни сега. Не се изживяват. Такава им е тактиката. Малко специална е тази работа. Даже, не мога да разбера, каква е основната им цел, идея. Иначе имат дебели книги.

 

           

 

            - Как стана свещеник?

 

           

 

            - В джоба си винаги съм носел кръстче и винаги съм имал неприятности с партийните секретари. Във всяко едно място, където човек се труди имаше по един партиен секретар, който слухтеше. Четях тайно. А си отвориш устата – а са те ликвидирали. За да станеш свещеник трябва съответните там църковни настоятелства да те одобрят. Да докажеш, че майка ти, баща ти и дядо ти са православни. Че коренът ти е православен. Да си семеен. Монасите са безбрачни, но те правят други глупости. След семинарията ме ръкоположиха и първо ме пратиха в Св. Параскева, на стаж. После в Св. Кирил и Методий на Женския. Много добър учител имах – Анатолии Халачев. 6-6.30 вече бях в черквата. Ринех сняг всяка сутрин. Знаех всеки божий ден, на кого е празник.  По прехода направихме 18 нормални, действащи църкви. Но ни изгониха прди шест години с полиция. Направихме после черквата на езерото на Дружба. Трябваше да е до Културния дом, но вместо една голяма направихме две малки. Зор да ги вземат, сега нема кой да работи там. Цигането, отец Серафим, дето палеше огъня за курбан, туриха го само и само да не съм аз. Бабите сега, викат, как да целуваме на циганина ръка? Ами както искате, викам, ако искате отзад го целувайте. Ха-ха-ха. Ни има сурат- ни нищо. Една брада циганска. И най-важното – бабичките не го искат!

           

            - Какво мислиш за секс-скандалите в БПЦ?

           

            - Какво да ти кажа чадо, догодина се готви един гей-парад. От нашего брата, Дим Дуков и архимандрит Хараламби. Ето– сочи брой на Нощен Труд. Тези неща са на хора, които са си надмогнали на харчовете, на развитието си в обществото. Ето, Св. Богородица, до Годеч. До там има 3-4 км козя пътека, все нагоре, сега е затворен с катинари. Искат да махат отец Иван, там некакъв си, дето му дали двайсет-трийсе черкви. Те, чадо, крилата на Карлсон да му сложат, пак не може да ги обиколи. Там идваха една гръцка група хоомосексуалисти. После една холандска, после една молдовска. Едната тръгне – друга дойде. Щъкат, търсят слабо място. Това нещо после се пише на нашите свещеници. Помолих ги малко по-катергорично и малко по-сериозно. Имаше така, малко по-мъжки разговор. Аз бях направил там един кът на родолюбието. Бях наредил саби, пушки, ятагани, една каруца, ярем. Нали... Да знаят децата как едно време се осъществявал транспорта. За живата тяга. Как Матей Преображенски, синко, е пренасял барут. Неговите книги са били дървени кутий, с двойно дъно. И така, в това двойно дъно, в Разбоишкият манастир се е произвеждал  барут. Барутарницата на България. Взривни вещества. При преминаването на румънски чети или български, са се въоръжавали оттам. Матей Преображенски! Най-добрият сподвижник на Левски. Най-талантливият. Левски също многократно е бил там. В стаичка 1,20 на 4м. С тайници за бягство. И е отсядал. Там не са се водели никакви военни действия.

           

            - Ти от алтернативните ли си?

           

            - Виж, мойта служба сега върви да съм към никой. Чакаме Страсбург да осъди държавата ни за вмешателство в личните ни духовни отношения. По отношение на религията всеки може да се определя както си иска. Ако ще и марсианец да се определи, трябва да го приемем като марсианец, да го почитаме и уважаваме като марсианец. Инокентий имаше цел да води алтернативния синод. Да направи пробив в обществото, да изплуваме на хоризонта. Тия хубавци сега се мъчат да сложат българската църква там, където не й е мястото. Да я унищожат. То от нея не е останало много. Имаме 500-600 свещеника. Виж какво прави онзи в Разбоишкия. Да заключиш манастир с историческа стойност, да си държиш козите и овцете в него? Престъпление. Щото българският народ го е построил с последното си левче.

           

            Чадо, ти не си бил въобще проектиран тогава. По комунистическо хората се деляха на наши и ваши. Щом си от нашите, може всичко, щом си вашите не можеш нищо, ти си враг. Фактически нашите хора сега казват не, тука в България ще има само Марин Найденов Тодоров, назначен седемдесетте някъде години на миналия век от БКП, по нареждане на другаря Тодор Живков. Сигурен съм, че досието му е унищожено. Направил е много пакости на църквата и на своите приятели. Мнозина е пратил в Белене. И най-лошото, той прави фалшификация при избора си. Има живи свещеници и митрополити, които са участвали в този фарс. Така спечелиха офето и бекапето. С 99.9 % при 100% избирателна активност. Подменяха целите урни. Изпипана работа. Максим е един нелигитимен човек, който по стечение на обстоятелствата се е хванал там за патерицата и не ще да мърда. Жив комунист, смята че е помазан. Едвам го крепят. Влачат го насам – натам.

 

            Като завърших Киров, трябваше да правя практика. Леля ми с майката на Гунди бяха близки. Плетяха тия, сините пуловери, шапки, чорапи, за жените, за децата. Цели комплекти за футболистите и семействата им. И тази баба Мара, на Гунди майка му, вика, „-Ти знаеш ли, че търсят електротехник на стадиона? Имат едни западногермански лампи, не знаят кой да ги пусне”. Като ме грабна, и, там, на Васил Левски. Долу има един пулт, огромен, с копчета, които се включват и такива, които се изключват. На серии. 68-69-та. И там, най интересното, играят България-Германия. Инструктират ме да заместя един. Аз викам „добре” и нали, все пак съм си младеж, имаше един специален тунел, половината махала пуснах  гратис. Сиромашия. Реферът не свиреше добре и нашите не играеха добре. Германците ни мачкаха и батко ти с цялото си величие, щото аз съм се ядосал, изключвам всичко наред. Като пианист. Тряскам вратата и си отивам. Настава една паника, тъмница. Аз фактически оставям играчите на терена на тъмно. Публиката. Всичко. На следващия ден – дипломатически скандал. Имаше един бай Пешо, дето поливаше цветята, вика- „-Жорко, ще те изядат!” Аз обаче се явявам с ракийка, салатки и прочее. Получил съм призовка и хич не ми пука. Отивам  при директора. Хем ми се карат- хем ми се хилят. Доволни!

 

            След казармата кандидатствах летец. Но чух един разговор “К’ъв летец бе, виж му родословното дърво. Ще вземе самолета и ще избяга. Враг на народа. Дядо му убит; чичо му убит.” Душата ми, чадо, се напълни с горчива мъка и тъга. Млад човек да го посечеш. Но се намери един, който ме прегърна и ме отведе встрани:

 

            - Я, момко, ти доста ми харесваш така- а, аз бех вталена личност, с плочки по тялото, спортист -  вика, „-Ти, понеже си ел. специалист, ще те изпратиме на границата. Имат голяма нужда от кадри за радиоелектроника”. А радиолокационните чадо, преследват ракети, самолети, щото това са много страшни оръжия. Този противоракетен щит, за който се говори, той беше изграден много отдавна. Тук по някои места се виждат локатори. Някои още се въртят – други не. На един огромен екран с планквадратна мрежа, всичко нагласено, направено, виждах ги през 300 км. самолетите. Ако не отговори някой трябва да бъде свален. Отидох. Имахме задача само да предлагаме данни. Други преценяваха дали е граждански или вражески. Дали да го свалят или не. Аз се бях самоусъвършенствал. Следях 20-30 цели едновременно. И всичко диктувах като картечница. Цел 25/28 . Цел 34/37. Съответните планшетисти го нанасят, проверяват.  Имаше зенитно-картечни установки. 57 милиметрови зенитни оръдия. 100 милиметрови. 120 милиметрови. Викаха ми капитана. Ходех без пагони, а бях старшина. Иван Чомаков, кметът на Пловдив, ми беше оператор. С него веднъж , някакъв хубавец, от партийните секретари там, без работа и мозък, реши да ни направи номер. Събра ни автоматите, а ние никога не сме ги вадили от витрината. И така, искаха да ни дават на Народен съд. Но баща ми и командирът на поделението учили заедно и това ме спаси.

 

            С времето противовъздушните бяха съкратени. Години по-късно, един полковник, вика, що не дойдеш в МО? Търсим хора, които разбират от техника и въоръжение. Да отговарят за гражданска отбрана, военните поделения, милиционерските. А аз, чадо, съм си махнал шапката вече и не ми се слага отново. Но заведе ме човекът, представи ме. Такъв ми трябва казват, да отговаря за оръжията. Служба КОС! – контрол опасни и взривни вещества. Много хубава служба. Но, с промените едните викат -кучета на Живков. Другите – сини боклуци. Трети не знаят какво да викат. Законът на България – моят човек, срещу твоя човек. Оказа се, че аз съм човекът без човек. Изгорях. 89-та. Тогава ми дойде на вдъхновението да стана свещеник. Но най-добре ми се отрази, когато станах действително.

 

            Но докато бях на границата синко, не си губех времето  по кръчмите, а отидох и се записах в смолянския учителски университет. Изкарах 5.55, с баба Илийца. Българката дето предпочете да спаси два живота – нещо такова беше. Написах го от крак, отношение и сърце. Ректорът прати хабер да ме види. Щото 5,50, нали? Партийните секретари обаче се подразниха, че съм с кръстче, униформен, щото ходех и във войската тогава. И така, учих-учих, но така и не си взех дипломата. Като се записах на задочен курс в семинарията ми признаха двете години.

 

            После отидох в свободни професии. Подпомагал съм и петричкия „Златен кестен”. Това беше начинание на цяло едно журналистическо  крило. И най – важното е, че тръгна влака и почнаха да се качват, и на хората им хареса. Аз съм единственият журналист, чадо, влизал 3 пъти при Живков, когато беше заточен в Бояна. Тогава бях в „Българска корона”. Имаше един журналист, Георги Тахов се казваше, много достолепен, два метра мъж, интересен, веднъж каза на  редактора, г-н Казлеков: „-Има само един мъж, който може да влезе при Живков! – Кой това? – Техническия ни, бай Георги, прати го него, той ще влезе”. И чадо, изпратиха ме един четвъртък към 10.30, когато всички журналисти от опашката на „Секвоя” се бяха изтощили от чакане и си отиваха. Валеше дъждец. Натискам звънчето, казвам добър ден, аз съм от еди кой си вестник. Мога ли да говоря с бившия държавен глава? И този човек, чадо, който беше на портала, личната охрана, тича това момче към мене и вика, шефе, помниш ли ме? Аз бях при тебе войник на границата. Гледам те на мониторите и знаеш ли, току що получих заповед вика, да те пускаме когато пожелаеш.

 

            Живков беше по ръчно плетено елече, панталонки надигнати като на старите хора, с едни чехли и домашни чорапи. „- Еее, момче, ше пиеме ли кафе сега”Аз му викам, „-Другарю Живков, служил съм на границата, пия чай”. Той: „-Хе-хе-хе, всички чакат отвън за кафе, той – чай”. Стана, направи чай, бисквити някакви домашни донесе. Хе сега, момко, кажи, откъде си? Първо, как да се обръщам към вас? Ще ми викаш г-н Живков, момко, да свиквам, ха-ха-ха. Да се образовам!

 

            Питах го, какво е отношението му към царя. Ми, нека си дойде момчето- изсмя се той. Г-н Живков, когато желаете ще натисна копчето. Ще го натиснем, но не сега. Сега ще ми ги оставиш въпросите и ще дойдеш друг път да им отговоря. Ти, вика, откъде си? От София. Не-не, коренчето ти от къде е? От Негушево, Софийско. Майка, дедо, прадедо. А, помня го вика, помня го. Там нападнахме общината. Жандармерията ни усети и като ни запраха с картеч. Там по баира, бегахме като зайци. Разправя ми за Усоица, Благоевград. За “нападенията” над овчари, мандри. Доста интелект е натрупал с времето. Жалко синко, че никой не ме използва. Имам контакти с 140 държавни глави. Лично! Никой не поиска съвет. Разказваше за Куба. Там е имало заможни предприятия за червило, за разкрасителни работи, дезодоранти. Най-хубавите червила ставали от рога и копита. То жените, ако знаят с какво се мацат, никога няма си го слагат по устата. Та тяхната индустрия се захранвала от нашите месопреработвателни предприятия. Тука всички боклуци се товарели на кораби и, айде – за преференциална захар.

 

            55-56-та беше последната национализация на балканските селища. Тогава решиха, че трябва да се даде назидание и урок на всички селища, за да не се повтори случилото се в Чехия, Унгария и Полша. Нашите, като им каже някой да пръднат, правят второ и трето. Избиват десетки видни личност с негативно отношение към народната власт. Изкарани уж на разпит край селото. Там където е убит дядо ми, с усилията на много хора съградихме едно храмче. Баба Ванга посочи мястото.

 

           

 

            Човек като стъпва върху някой друг, по-добре да го ползва. Аз имам идея – да направя министерство на ветераните. Ей така,  чистосърдечно.

 

            - Има ли място за демони в БПЦ?

 

            - В нашите книги каквото не е упоменато, не го правя. Имаме си една Киприанова молитва, щото по един или друг начин се говори за действието на дявола, нали така? Киприан от езичник става един от най-ревностните защитници на вярата. Това са най-ценните хора. Щото те прозират за какво става дума. Гелеменов и другите спекулират с тези неща. При мене идват много хора като тебе, с диктофон да им кажа Киприановата, записват я и си отиват.

 

            Поглежда си часовника и ме подканя да побързаме към двора на НХГ. Там, заедно с партия „Национална солидарност” всеки четвъртък ръководи камерните митинги на шепа пенсионери.

            Зад бившия дворец на царя преброявам десетина, прозрачни и слаби като врабци столетника. Пристъпват спазматично от крак на крак, със загащени в панталоните вратовръзки. Някои са с тениски на Атака. Докато той вдига адреналина на третата възраст аз го слушам от астрата в синята зона.

 

            - Трябва да обърнем поглед напред! И трябва ние да се приспособяваме към  него. Не той към нас. Нашите деца не искат да се привързват към наш’та сиромашия! Ние трябва да се приспособим с нашите деца, които боряват с техника и езици на световно ниво. Оттук може да пращаме и на луната сигнал, с който ние да да се обозначаваме... Въпросът на самия давещ се, е в ръцете на самият него. Изправени сме пред дилема. Ще оцелеем или не . Понеже сме жилав народ, аз ви уверявам, че ви гарантирам, че ще оцелем, а може и да победиме, ако, всички забравят своите партийни тетрадки. Партийните книжки да ги заровите на осем и половина метра под земята. Дайте ги на Царя! На господаря! На офето! На безенесето! На който си искате дайте книжката си, но тука идвайте с чисто сърце. С мисълта, че сами може да си помогнем. Щото два милиона маса и толкова в чужбина, ей, хора, това е сила!.. Това е възможност да имаме партийно представена група. Пенсионерите са си много добре, щото ние все пак имаме пет лева под възглавницата. А тия деца, които и сега нямат възможност да ни купуват трудовата книжка?  Ние сме техни представители. На болните, на децата, на зависимите. На тези дето са работили някога и трябва да получават възнаграждение сега. Весели августовски празници. Ако се обединим, няма кой да ни излезе насреща, щото всички тук сме държали пушки. Знаем мъките на живота и щом сме тука има нещо в сърцето ни!

 

            СО-ЛИ-ДАР-НОСТ–  старческото скандиране ни преследва далеч след като потегляме. Астрата ни гони следващия ангажимент в графика му.

 

            -Всеки четвъртък, синко, може да идваш тука и да попълваш запасите си от информация за живота в републиката.

 

            Питам за баща му.

 

            - Баща ми казал в училище в един час, че иска да стане свещеник. В голямото междучасие го изключват и викат дядо ми да си го прибере. Моят дядо е бил началник на гвардейската музика преди девети и след девети. И така, оттам започват преследванията, неприятностите, щото, нали, царски офицер. „- Братко, ако можеш смени фамилията на детето си”, казал един приятел на дядо ми. Щото е така наклепана с тия досиета... Фамилията на баща ми трябвало да бъде Минков, а дядо ми го записал Иванов. Той сменя името на баща ми, но това не помага. Правят го миньор в Перник, Бобов дол. Съкращаван, неблагонадежден. Последно се закрепя в мините в Бухово. Сега ще го видиш.  Едвам ходи. Отвсякъде гонен, все кусури. Едвам диша. Иначе кротък човек. Но предимно бабите изиграха роля върху мене. Едната беше доста набожна. Преди да се прекръстиш не можеш да почнеш да се храниш. Дядо ми, бил кръгъл сирак. От палавите момчета. От войните край Люлебургас и Чаталджа. Когато са Балканските войни идва повиквателна за баща му. Кметът казва, бай Христо, имаш девет братя и една сестра, ако те убият, кой ще храни децата, ами твоя Георги е много луд, дай му повиквателната, като извикат Христо, да каже ДА! Христо отива. Служи 4 години. Връща се, и... Идва неговата повиквателна. Като деца играехме бой с пръчки. Юмруци. Прашки. Камъкът лети, свири. Ще ти откъсне главата. Като падне- земята трепти. Няма катинари, вратите отворени. Влизаме някъде, стопанката вади сирене, хляб, домати. Като се опапаме, всичко става и хвръква по гората.

 

            Паркираме до пеобразна панелка в Люлин. Качваме се до последния етаж. Блъскаме дълго вратата преди да се отвори.

           

            -Оглушал е. Бухово – усмихва се той. С влизането чувам как телефонът звъни. Секцията в хола е накичена с “на дядо златото”.

            - Да си вземаш лекарствата и да разхождаш бастуна! – пали се той, докато говори на баща си.

            -Аз съм на осемдесет -  хрипти той.

            - Глупости нема да приказваш. Нема ме ядосваш. Вижда накъде гледам и сменя посоката на разговора.

            -Ето, купили сме цигулка на момчето- чехска, майсторът й каза, че е конкурент на Стативариус. Сега ше ви нарежа пъпешче.

Връща се от кухнята с полуразвалените пъпеши от задната седалка на колата и продължава разказа за децата.

            - Едната е в Индия. Бенгалуро. Обади се един ден и вика, тате, тука сме сред стадо слонове. На сафари такова. Викам, стой у колата. Чакайте помощ. Така съм гледал по филмите. Животните не нападат коли. Не излизайте викам. Другата е в Мюнхен, а големият син е втори курс в НСА. Активна личност.

           

            Телефонът продължава да звъни.

           

            - Поръчах да го разблокират, ама - на - вдига безпомощно слушалката.

 

            Следваща спирка Обеля. По пътя слушаме музиката от сериала „Октопод” на антична касетка.

                                                                                                                                                                                - Ходя и при едни наркоманчета в Герман. Нося им лимонада, дъвки. Купихме им крави, развъдиха ги. По-натам може да идваш да вземаш млеко оттам.

           

            На всеки червен светофар гаси двигателя.

           

            В Обеля влизаме в къщата на болна старица. Бабата се е подготвила с чай и едно “три в едно” за посещението ни.

 

            -Оди бе. Ще цепнат. Ще вкарат сонда. Ще видят сърцето. Захарта! Като имаш направление и не ходиш могат да я глобят. Джипито – нарежда той, докато бърка захарта в кафето си.

 

           На тръгване в двора бабата къса две бели рози и една червена. За булката. Да имам. Докато й махаме за сбогом, той ми посочва съседната къща. На жена му била. Ама не се разбрали със сестра й. Сега вътре се разполагали автокрадци.

 

          Обратно към Гуантанамо обръща касетката и изслушвам цялата Б страна на “Октопод”. Двигателят отново се гаси на всеки червен светофар.

 

          Половин час след като сме се сбогували вписвам телефона му от календарчето в колата и си пускам последния файл от диктофона. 

 

          “Имах много изящни, брилянтни предложения да участвам в поддръжката на оръжието и боеприпасите. На дистанционните мини и начините им на унищожение. Те не са от вчера. Бандитските формирования. Предлагаха ми и да стана каналджия. Дойдоха един ден две прекрасни момчета. Като тебе. Със съответния чар. Костюмите. Вратовръзките. И едно куфарче, пълно знаеш със какво. -Добър ден. Георги Иванов Спасов? На три имена ме нарекоха. Тогава бех без работа и си гледах сина. - Ние ви предлагаме добра работа. Долу беха паркирали един бял мерцедес и едно бяло веемве. Пот обля челото ми. Щото ако приемеш – лошо, ако откажеш по-лошо. Казах им, елате да пием по едно, както си му е по български редът и викам, вижте какво, всичко е прекрасно, чудесно, винаги сте добре дошли у нас, обаче други като вас, преди два месеца ви изпревариха. Отдолу почнах да си съчинявам глупости, само и само да не им кажа нито да – нито не. Работя кротко. Жигулката е за прикритие. Другото е на платен паркинг. Мога да ви кажа къде... Накрая ми оставиха една визитка. И нямаше какво повече да правят, чадо. А аз, горе-долу им казах истината. И много хубаво че отказах пиленце, щото сега можеше и да ме няма. А можеше и да ме има...”

 

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: urbanjoga
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 606650
Постинги: 249
Коментари: 183
Гласове: 1215