Интервюто ми е в сградата на ПИБ на Драган Цанков номер 1. Първия път уцелих обедната им почивка, втория - делова среща. Сега отново връзвам байка си между сивото бентли и черната веемве петица. На входа ме посреща нов, изпъчен във веобразна поза трикрилен гардероб. Ръцете му са прибрани зад гърба на зле съчетан служебен костюм. Между яката на ризата и дясното му ухо се вие на спирала тънък шнур. Подминавам клонинга и отивам до просторната рецепция, където записват отново данните ми, после щипвам баджа за посетители между четвъртото и петото копче на ризата си и чакам изписаната матрьошка зад плота да проведе вътрешния си разговор. Преди да го свърши кифлата на три пъти притиска зърното на лявата си гърда с телефонната слушалката, за да ме попита за имената ми. Ще ми се да я фрасна за да ги запомни. На монитора скайпът й е отворен и е пълен с получени емотикони. Кифлата ме упътва към асансьора и аз и пускам преувеличена благодатсвена усмивка. Слизам на петия етаж и без да губя време чукам на директорската врата. Влизам след утвърдителна покана. Изтривам парата от стъклата на очилата си и ги връщам на носа си. Двуметров мъж в скъп светло-бежов костюм от шевиот и шейсетгодишен чичко със зализана напреко на плешивото теме коса и също толкова сериозен костюм ме гледат втренчено. Любопитни са за първия ми ход. Аз насочвам вниманието си към младия. Обяснявам му кой съм. След като разбира, че аз съм зетя на най-добрия приятел на неговия чичо, който пък, наскоро би трябвало да му е говорил за мен великанът ми подава разперена длан. “Масов. Павел Масов”. Сядаме на малка кръгла маса. Възрастният продължава да ме гледа недоверчиво. Преди да почнем разговора, една бройка от сервиза с матрьошките изниква странично и успява да отвлече вниманието на г-н Масов с приятен минижуп. Използвам паузата за да се опитвам да се харесам на г-н Благоев. Нищожен резултат. След минута Г-н Масов се връща и облакътява мощни мишци срещу мен. “Виж, Антоне, честно казано, ти си възможно най-неподходящия кандидат за нас.” С колегата му се споглеждат и подсмихват. Шевиотения му костюм явно е по поръчка. “Ако не беше Свилен, нямаше да ти обърна внимание, нали разбираш?” Но понеже, ако правилно съм разбрал, скоро ще имаш дете, а и стоиш отдавна без работа, ние ще ти помогнем да влезеш в структурата, пък после ще ти намерим нещо и по художествената ти специалност. Работата не е тежка, но не и лека. Кръста ти здрав ли е? Ще можеш да си правиш и тези.., твоите работи де. Свилен каза, че април и май няма да те има, така ли е, щял си да ходиш в Америка, по някаква програма, спечелил си конкурс каза. Досега не съм правил изключение, но в крайна сметка на нас ни трябват представителни и интелигентни момчета. Служил си граничар, това е добре, макар че тука не е както хората си мислят, всеки ден бой. Заплатата първите шест месеца е 550 лева. Ако се закрепиш, ще има и за дрехи и транспорт отделно. В началото докато свикнеш ще си прикрепен към по-старши. Ще посрещаш персонала и ще изпращаш инкасото, ще работиш с аларми. Ето това е списъка с документи, които трябва да събереш, г-н Благоев ще ти обясни подробно.” Г-н Благоев кимва с неохота. “Медицинско удостоверение за започване на работа, психотест, удостоверение от психодиспансер, удостоверение за носене на оръжие, служебна бележка от национална следствена служба, свидетелство за съдимост, диплома, автобиография, четири снимки, попълнен формуляр по образец, заявление по образец до Изпълнителните директори, молба по образец до управителя на “Селена-52” ООД, трудова книжка. Две седмици ще ти стигнат – продължава г-н Масов. Когато ги събереш отиваш на ул. “Стефан Караджа” 10, при г-н Иван Цонев. Той ще ти проведе инструктаж и ще ми върне документите, за да ти пусна назначението. Ако имаш въпроси, ето личния ми телефон, този е на Чавдар. Г-н Масов надрасква номерата на едно листче и дръпва мускулната маса по лицето си в усмивка. “
На паркинга вадя сгънат на четири лист от задния си джоб. Адресът е на пет минути с колелото от банката, на булевард Г.М.Димитров. Поръчката е черна мъжка тениска с дълъг ръкав, с Майк Патън и надпис на испански “Патън президент”. Първата през сайта ми за този месец. Натискам педалите, щастлив от факта че мога да карам колелото си.
“Селена-52” е на две крачки от Централна Поща. Отивам там месец и нещо след интервюто. Съблякъл съм си якето в движение. Влизам запотен, с папка документи подмишница. Яко момче по светлосиня риза и вратовръзка ми посочва стол и хлътва зад една врата. След малко се връща, сяда до мен и вперва поглед в монитора, който е свързан с охранителната камера пред входа. Началникът му, който влиза след малко в стаята, е жилав и сух господин. “Знаеш ли момче, видях документите ти и мисля, че ти си възможно най-неподходящия кандат за тази работа. Не тренираш нищо, пишеш книги, рисуваш, все неща които не ни помагат.” Възрастният и младока се споглеждат и се подсмихват. “... Но щом Масов те иска... Работим пет дни в седмицата. В осем сутринта трябва да си тук, за да разбереш в кой клон ще бъдеш разпределен през деня. Понякога някой колега ще се разболее и ще се наложи да го заместиш. В девет си на место, в десет отваряш банката. Ясно ли е? Намери си официално облекло. Ще те наблюдаваме. Мерките за сигурност за нас, тук, са приоритет номер едно. Миналия месец имахме инцидент в клона ни в Перник, чу ли за този случай? “ “ Нямам телевизор”, отвръщам тихо аз, но Жилавият така или иначе не ме чува. “Прегледахме записа. Момчето ни реагира адекватно, всички го видяха, но те са били двама и... Разговорите по джиесем са забранени, ще обядваш на крак, макар че и това не е желателно. В пет и половина затваряш, помагаш на инкасото, връщаш ключа в офиса и си свободен. Това е инструктажа. А, и до седмица трябва минеш задължителен курс за оръжие, сто и петдесет лева струва. Като го вземеш идваш отново тук и ти пускам документите към Масов за назначение. Въпроси?”
В залата за манипулации на физиотерапевтичния център “Елена Ковачева” освен мен има още двама мускулести мъжаги на около 40. И тримата лежим по корем. е Чаршафаът ми е корав и студен. Невидими ръце ме покриват с тънка завивка. По радиото върви перуанско етно. Сестрата обаче сменя диска с чуруликане на птички. Месеци откакто идвам не са го сменили. Във всеки случай по-добре е от перуанската музика. Нея я свързвам я с индианската трупа музиканти на площад “Славейков” пред Макдоналдс. Не ми харесват защото в известен смисъл и аз съм като тях. Чувам прищракване и специфичния звук на печка-духалка заглушава горските звуци. Аз съм най- отдясно и мога да гледам другите без те да ме виждат. По гръбначния стълб на единия от мъжете има зачервени следи като от удари с палка. Върху им има поставени затоплени стъклени вендузи. Завивката се открива и чифт пръсти тръгват на разходка по гърба ми. Обсаждат възлите на напрежение с подбрани фиксации. Първо разпознавам техниката на отлепяне, после тази на мравучкане- те така си го наричат, после коси и чести удари от двете страни на гръбнака. Очите ми са затворени. Мисля си дали ще ме е гъдел, когато пръстите слязат по-надолу. От апаратурата до главата ми нещо изпиуква и сестрата ме завива отново. Отварям очи. Млада, пухкава и гола под престилката сестрата се прехвърля на съседното легло, сваля вендузите и ловко усуква косматите краката на мъжагата около торса му. В един момент се отпуска отгоре им с цялата си тежест. Чува се шумно прищтракване последвано от блаженно измучаване. Масажистката повтаря същото и с другия, праща ги на довършителни водни процедури в съседната стая и се заема с мен. Кара ме да повтарям след нея йогистки пози, които ще заякнат мускулите ми на гърба. Космите на ръцете ми са настръхнали. В старанието си да следвам упражненията забравям да дишам нормално. Свършваме и аз посягам към закачалката до леглото. Ще си поръчвам ортопедични стелки, затова след като се обличам отивам бос до малка стаичка, където притискам плоските си стъпала в две кутии със специален червен клей. Накрая отивам на рецепцията. Изхлузвам калцуните и обувам кецовете си. Приготвям стотачка и чакам пичовете пред мен да се разплатят. Ниско остригани, с черни анцузи и бели кецове. С момичето са недодялани, но вежливи. Под бомбърите им се подават черните връхчета на кобури. Когато си отиват момичето ме пита, както всяка предна седмица, дали да ми запише час събота следобед. Физиономията й с емоционалността на епруветка. “Хм, в събота ще съм на курс по стрелба.” “О, стрелба?” “Да.” Истината е, че просто нямам пари, нито за курс по стрелба , нито за физиотерапия.” “Тогава ще се обадите другата седмица след понеделник. “ “Ок, а, искам и да попитам...” ”Да?”” Имате ли нужда от охрана?” “От охрана?” “Да, за салона.” “Но, защо?” “Ами, имам необходимите документи и...” Момичето се подсмихва опипващо и аз й се ухилвам насред изречението си. Тя приема това за потвърждение на предположението си и избухва във все по-уверен кикот. Забавлява се, следващия път ще ме помни. Побързвам да й кажа “чао”, а тя вместо да ми отговори свива пръстите на лявата си ръка като пистолет, застрелва ме в главата и ми смига. Бузите й се зачервяват като кромид. На път към колата на паркинга набирам телефона на Масов. Казвам му, че от друго място вече са ми са се обадили с по- подходяща за мен оферта. Благодаря му все пак за всичко. Преди да се прибера вкъщи минавам през Практикер. Пред плъзгащите се врати на входа стои голяма плексигласова кутия и кочан бланки за кандидатстване. Взимам две за вкъщи и влизам да си купя комбинирана стъргалка с ръкавица.
