Прочетен: 1322 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 03.10.2009 11:31
„Аз съм като тъжна картина невисяла на стена”
Мануел Торес
„ Ето го – висок, синеок блондин, на около двадесет, минава пред витрината вече за десети път. Хм, студент? Може би учи наблизо? Какъв е смешен – вглъбен, целеустремен. Дали забелязва, че го гледам? Едва ли, а и по-добре. Изпита е след два дни, а Старшата само дебне.., но пък е толкова сладък...”
- Мария!
- Да, госпожо?
- Захапи пак това ухо и човекът няма да ти се върне втори път!
- Да, госпожо.
„ Това с ухото го направих нарочно, разбира се. Дъртият направо ме изяжда в огледалото, но като ще ги пипам по главите трябва да свиквам. А може да се случи така, че и той... Как въобще хлътнах така? Абсурд е той да ме хареса – откакто избуяха в девети клас циците ми плашат всички освен този дядка. Но какво ме интересуват другите? Той е толков сладък..”
„ Закусвалнята до ветеринарния открих месец преди дипломирането. По мушамите й плуваха оцетни локвички с весели балончета мазнина, а мухите по чиниите, вратовете на клиентите и порцията кюфтета в ръката на строителния работник, хипнотизираха с надрусано бързите си обороти. Обещах си да стана редовен посетител. Всъщност, не мухите ме привличаха толкова, колкото грамофонът на собственика. Всеки следобед от отворените прозорци на апартамента над закусвалнята падаха дантели от ухаещи на френски одеколон шлагери, за да ги захапе острото тракане на посуда върху шублер от долния етаж; ритмично хвърляните през прозорчето на кухнята готови димящи порции, с което готвачът подчертаваше любимите си пасажи в творчеството на Азнавур или Гардел. Веднъж, бързайки за обичайната, както я бях кръстил „ала Едит Пиаф” крем-леща, под проливен дъжд, с уокмен под мишницата, спомням си, слушах Rain Dogs на Том Уейтс докато прескачах локвите, я видях във фризьорския на Петте кьошета. Оттогава всеки ден се мотам покрай салона. Стажантка е. Курсът й скоро ще свърши, усещам го по кашкавала в коленете. Няма начин, следващия ден жив-умрял – влизам!
Мисълта за предстоящото събитие караше катедралата на юношеството ми да се пука по шевовете като абитуриентски панталон. Вкъщи нямаше да ме свърта, затова изгледах в Модерен Театър три нови филма един след друг преди да се прибера късно вечерта. Последният беше нашумелият тази година „Пощальонът”, с Масимо Труизи и Мария Грация Кучинота. В собствената ми пощенска кутия обаче ме чакаше неприятна изненада. На основание чл.# 97 от закона за отбраната – повиквателна.”
Пепи Македонеца отвори вратата на фризьорския на Петте кьошета, поздрави учтиво, прекоси салона, окачи палтото и шапката си при останалите, взе само цигарите и седна до едно момче на дивана. Дъртият Жорас, също така хамалин от площад Македония, му беше обрисувал толкова цветисто стажантката от следобедната смяна, че погледът му неволно я потърси. Жорас беше приятел с Марчела – или Старшата, както я наричат и предния ден киснал тук. Пепи Македонеца никога не е харесвал мръсния език на Жорас, затова вместо да продължи с огледа се отдаде на мрачните мисли, които го гризяха напоследък. Но не за дълго, Старшата имаше жизненоважна нужда от някой нещастник за слушател. Примирен със съдбата, Пепи Македонеца бутна цигара в устата и се ообърна към момчето до него за огънче. Подадената под носа му запалка трепереше. Преди време това щеше да го заинтересова. Преди, когато наливаше аржентинските магистрали с асфалт и можеше да плаща хормоналната терапия на жена си. За Лаура Ведрас Пепи Македонеца се ожени за паспорта, естествено, сега това му излизаше през носа.
След малко идва ред на момчето. Изправя се неохотно, двоуми се, сяда на крайчеца на въртящия стол и промълвява името си на поруменялата фризьорка - Филип. Пепи Македонеца се усмихва. Покрай нахлулите в главата му спомени пропуска остатъка от разговора между Филип и Мария, но не и гледката в огледалото – очите на момичето плувват изведнъж в сълзи, а ръцете на момчето-изпълнено вече с блажена увереност, се опитват неумело да тешат. Машинката, която оголваше черепа му спира, старшата зейва с голяма колкото недоумението й уста, точно тогава Пепи Македонеца обявява на всеослушание, че ще се поразходи. Пред вратата, без да се обръща назад, поема дълбоко мръсния софийски въздух и с бързи крачки се отправя в произволна посока.
„По-късно ще пратя близнаците да вземат палтото и шапката. Точно сега ми се ще да ме настъпват, да ме молят за милостиня, да ми предлагат неугледни китки полски цветя „за любимата у дома”, да ме излъжат за едно, да ме убедят за друго, не че има някаква разлика...”
До ушите му отнякъде достигна добре позната хармония. Танго? Танго! Пепи Македонеца не бърза да го назове веднага, нежно и внимателно обръща и побутва мелодията наум, като сочен телешки шницел в цвъртящ тиган. Скоро обаче звукът постепенно заглъхва и накрая окончателно изчезва. Пепи Македонеца се опитва да я изкара по памет. В началото успява, после тигана загаря.
Публикувано във в-к Труд 3.10.2009
