„Всеки ден се чувствам все по-добре. Очаква ме голям успех. Чувствам се уверен, щастлив, изпълнен с радост и оптимизъм; спокоен и отпуснат. Способен съм да постигна всичко, което пожелая. Притежавам чудесна памет. Харесвам се на хората, нещо повече- хората ме обичат. Прощавам си за всичко. На път съм да осъществя мечитите си. Напълно контролирам мислите, чувствата и действията си. Изпиотвам радост, радост, радост!” * 

- Идваш ли в басейна?

- Няма начин. Що се смееш?

- Не се ли къпеш?

- Искам да кажа, че не мога да плувам, диване.

Английския на Манолис е ужасен, затова и го разбирам добре. Харесва му звученето на думата диване и се старае да я произнася колкото се може по-често. Аз пък му викам лайно.

- Много ли време ще ти трябва за да ме нарисуваш в онази миниатюра?

- О, даа.  Но ако искаш ще отложим за утре, когато спуснат навеса над открития ресторант, за да не пече. Пейзажът оттам си го бива, диване.

- Не, ще дойда сега, защото утре, когато спуснат навеса и не пече, ще те рисувам аз, тъпако.

- Какво е тъ..

- Отивам да се къпя.

Мраморните открити маси пред хотела греят със силата на поне петдесет градуса. Въпреки безветрието водата в басейна се гърчи на финни дипли, все едно някой я гъделичка отдолу. На плиткото две негърчета се забавляват, трето, изпъчило корем се полюшва като шамандура, с цигара, придържайки се за ръба на басейна само с лакти. И трите са дебели, кафяво-черни- великолепни.

Оставям кърпата и очилата си на един шезлонг и се гмуркам от трамплините с широко отворени очи. Ъгълът се получава недостатъчно тъп и все едно някой ме фрасва с мокър пешкир през корема. Опитвам се да легна по гръб на дъното но въздухът ми не стига и се отласкам с краката нагоре.

- Рисуваш ме като шведски крал, а?

- Не мърдай, ако обичаш.

- Ще ми го подариш ли после?

- Антон, ти си много прям човек!

- Сервитьорката идва. Искаш ли кафе?

- Аз ще поръчам, ти стой и не мърдай.

- Зевзек.

- А?

- Казах, че си тъпанар.

- Ясис, какво обичате?...

Манолис поръчва, а аз гледам към турската граница. Хълмовете, които се пресичат един друг са като в пейзаж на малките холандци. Голи, с безразборно разхвърляни ниски храсти, маслено зелени за разлика от изгорялата трева. Има и скали, които може да прескочиш със засилка. Манолис ги е рисувал хиляди пъти в миниатюрите си с исторически сюжети от далечното минало. Самия него виждам понякога в образа на не един паша. Изпитва носталгия по Османската империя.

- Ще ходиш ли довечера в „Роксан”?

- Много е шумно там.

- Ела, ще играем кючеци и гюбеци, кючеци и гюбеци.

- Ще дойда само защото ми се пие от вашето вино.

- Рецина? „Ии-се-кукла-кее-ца-пи-ина. Мия-фелаа-ха, аа-ра-пина.

- ... Ехис кормия аа-рапико. Кемаврамахя пла-аня.

- Добре-добре. Запомнил си я! Браво, диване. Я запей друга?

- Коокина фи-кокиина, хиили фииили са... Абаза.

- Много добре. Какво е абаза?

- Такова като тебе.

- Сега, ако обичаш си затвори устата и главата малко надясно. Така.

Докато зяпам турските вишки затананиква нещо на Албинони. Имитира почти всички инструменти от духовата, струнната и ударната секция. В същото време ме рисува като краля на Швеция. Този, дето се е бил със Сюлейман Първи Завоевателя, по чието време империята се простирала на три континента – Европа, Азия и Африка. Затова го наричали Сюлейман Великолепни.

- Манолис, чел ли си „Христос отново разпнат”?

- Не, защо?

- Там има един Манольос.

- Ще си запиша. А как се казваше онази книга, за която ми говори снощи?

- „Песните на Малдорор”, на Изидор Дюкас. Дай една цигара.

- Мислех, че не пушиш?

- Не пуша.

- Добре, ето, но са тежки.

- Какво ще правиш с жабите в стаята си?

- О, не знам. Може да си ги взема в Ликовриси. Странно е, че чистачките още не са се развикали.

- Забелязал  ли си, че говорят на руски?

- Не, когато идват сутринта вече съм излязал.

- Толкова рано?

- Харесва ми осветлението преди осем. Хълмовете към които гледаш. Има нещо холандско в тях. А и са плешиви като мене.

- Преди малко си помислих същото.

- Диване!

- Микробусът идва. Ако искаш да доработваш кралската ми корона ще трябва да ходим пеш за обяда?

- Не знам кой ресторант са резервирали днес, затова ще довърша после. Хайде, свободен си, но не за дълго.

 - Ще взема материалите си, ти ги задръж да не тръгнат. Ще рисувам джамията после,а ти?

- Мисля да спя. Андреас снощи се скъса да хърка. Ти добре го нарисува, с тия октоподи във фона, ха-ха-ха.

- Дебелият Андреас. Видя ли каква инсталация реди в училището?

- Да. Държеше да чуе мнението ми за нея. Казах му че е потретрупано, пък и темата му е една- „Човекът и времето”.

- Аз му казах същото и ме изгони.

- Как беше? А, да. Андреас е дрисня, дрисня, дрисня. Ей сега ще му го кажа на обяд. Ти седни по далеч, да не те пита какво означава. Да го кажа ли и на Атанасий? Той май знае ваши думи. На пленера миналата година му казах, че е гивизе, а той взе че се обърна към Габриел, който се червеше до нас и му каза повече да не ме учи на български. - Виж каква снимка купих вчера. Дадох цяло състояние за нея. Продавачът не можа да повярва, че има толкова тъп сънародник. Но за мен си струва. Не съм виждал така добре композиран кич наскоро.

Предният план на снимката е с гръцки боен самолет от Втората световна, на стойка с нос забит в небето, кучнат в градинката пред кметството на Дидимотихон. От покрива на кметството се вее националния им флаг. При снимането времето е било достатъчно хубаво, за да се хване на заден план крепостта от 14-ти век с всичките й бойни кули. В кадър са и двадесетина ухилени като пача туриста. Отзад на четири езика пише:  Гръцко лято. Цена 2500 драхми.

- Мда, определно си струва.

- Нали? Дай я, и побързай че тръгваме!

1999-та. След месец завършвах първата си година в приложния на Академията. Новопридобитите ми социални неумения се сублимираха в изострен апетит за живопис, така както същите сега се сублимират в остър апетит за пица и бира например. Острата липса на приятели пък ме беше превърнала в завършен философски камък, без ни най-малко това да е някаква метафора. Бях извадил портрета на Манолис. Мислех да го пренарисувам наново, отгоре. Както казва Айнщайн, нещата трябваше да са възможно най-прости, но не повече.

„Фрустрация – състоянието на човек, излъган в очакванията си, лишен от възможността – поради външно или вътреешно препятствие- да постигне силно желаната цел; най-често се проявява в агресивна форма.”**

публикувано във в-к Сега 26.09.2009

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=4217§ionid=20&id=0004102

* **-  Пол Вайнцвайг. От учебник по психология за СОУ