Уикенд във Виена

„Знаете нещо, което ние не?

064 – 732 Позвънете!”

На границата със Словакия

      Тази история е за едно момче за всичко и за всеки случай. За миниатюрната шайба, без която месомелачката на живота щеше да е ефективна, колкото дилдо от крем карамел.

      В Братислава пристигам в петък в два през нощта. По някаква Пол Остърова прищявка на съдбата, човекът, който трябва да ме посрещне се казва Ангел Терзиев. И ако това не е магическа целувка на късмета? От  Платформа - центърът за културни взаимодействия, който ми отправи покана за самостоятелна изложба предупредиха, че г-н Терзиев спи дълбоко. Вдига чак на десетото ми позвъняване, но пък се появява преди да спечеля благоволението на единствения автомат за сникърс на автогарата. Изглежда последните трийсет години изтърканото кожено яке не е слизало от гърба на г-н Терзиев. Фасът в устата, също. Явно подскачащата задна седалка ме е повредила по пътя, щом в първия момент го вземам за „бакшиш” и правя категоричен разкрач между багажа и ръката му. Горе, над прясно избръснатите бузи и зад чифта дебели стъкла ме среща поглед изпълнен с необяснима доброта. Терзиев, приятелю, петдесетакът не те е изненадал в гръб, викам си наум докато подавам засрамено репликата на „добре дошъл”.         

      Панелакът – както Ангел Терзиев нарича миниатюрната си квартира, е съвсем наблизо. Тапетите са с цвета и възрастта на левия му показалец, всичко останало е жълто. „Тоалетна с чакалня”, неизчерпаем е хуморът на моя домакин. Хвърляме багажа в спалнята и заемаме останалата една трета от кибритената кутийка, която се титулува като кухня. От мивката стърчи пирамида от пакетирана храна и бира в стъкло. Причината: хладилникът – български, умрял. Не по-малко мъртъв съм и аз. Зад високата водна чаша лигите ми текат, досущ като на зеещия хладилник. Терзиев, в стегната с вратовръзка риза пробва старо бакелитово радио с едната ръка, с другата разлива тъмна Келт – топлото отмъщение на покойният Мраз. Вън температурите са минус два-три пуловера, но Терзиев отива до терасата, отваря широко вратата и се извинява за миризмата.

- Нищо не усещам, каква миризма? - свивам се аз от студа. Носът ми е запушен от петгодишен.

- Абе, хванах се.., нали разбираш, тука вечер няма какво да се прави. Цигарата му сочи неопределено светлините на града. Абе.. луканки. Ей това е. Едни луканки правя сега и мамка им, не щат да съхнат! Местя ги, ту тук- ту там, но този Дунав под балкона ги разваля.

            Само час по-късно, след няколко Дунавски „валса” с тъмна бира и „развалени” луканки.

-         С жена ми си говорим предимно по скайпето. В София е заради сина.

Страх ме е да чуя името му, но Терзиев сочи купчината дискове зад радиото и сменя рязко темата с лирично отклонение. Ще се опитам да го преразкажа.

Петък вечер. Снабден с рекламни материали, които да задоволят и най – възпаления туристически мозък, Терзиев – пътешественикът разхожда водната си чаша – същата, от която пия аз в момента, из дигиталните галерии на Стария континент. Нито една по-известна галерия и културен паметник не е подминат. Всяка троха от историята е еднакво уважена. Компютърът му, е стар почти колкото Европа, но това няма особено значение за виртуалните разходки. Благодарение на младата мрежа, жадната за приключения душа на Ангел трасира въздуха над Берлин, Венеция, Рим и Виена.  Няма никакво съмнение. Съвсем скоро куфарът му гордо ще носи стикерчета със знамената на Европа. Трябва само да си вземе куфар. И да ги посети, разбира се.

Какво се случва според разказът на моя домакин в същата петъчна вечер с Поли, колежката му от клона на Платформа във Виена. Само при споменаването на името и, очите му припламват. Поли, както веднага разбирам, е вдовица с широка душа и празен тристаен апартамент на Рингщрасе. Изобщо, жена с широка житейска пробойна. С Ангел имат уговорка да се видят в петък. Кой точно петък, Ангел така и не уточнява. Нито пред себе си, нито пред Поли. Затова всеки петък, докато Пан Терзиев разгражда на пиксели любимите си Микеланджело и Ботичели в Уфици, Поли обикаля с метрото Рингщрасе, цупи устни и негодува срещу лошия си късмет и чувствата си към Пан-глупакът.

Докато Ангел събира смелост, а Поли кръжи около Рингщрасе, Терзиев Джуниър и майка му го навестяват месечно поне веднъж. Защото дървени или не, софиянчета се радват на най-чудните ваканции на света. Това е времето, в което Терзиев старши зарязва временно мечтите в дигиталните коридори на някой Полски замък и спретва поредния семеен трип до единствения и отдавна втръснал, Братиславски замък.

       Терзиев-мечтателят ще проумеете най-добре, едва когато видите жена му в тукашната Била. Позиционирана пред съответния рафт, тя извърта чантата си върху гърдите, плъзга дясната си ръка до дъното и започва тършуване на бавни обороти. Преди да дръпне сондата обратно минават векове. Когато все пак го прави, от нея войнствено стърчи сгънат на четири етикет на „Преподобна Стойна”. Примерно. Етикет от минерална вода с обичайното инфо за минерали, соли, антиони, катиони и прочее живи слова. Следват минути на подробен анализ с етикетите от рафта и… Искренното болезнено разочарование при неизбежното разминаване в шибаните-проклети-катиони!

       Друг подобен случай е, когато Преподобната си взима боти от магазин на главната улица на Братислава. Странно как, час по-късно, последните вече хич не я побират. Не е странно обаче друго. Именно Терзиев получава непосилната задача да смени злополучния чифт. За беда, когато отива в магазина, разбира че това е невъзможно.

- Разбира се, Вие винаги може да ги поръчате в Кошице, лошото е че не приемат поръчки без капаро, Пан...

Старицата зад щанда е едно наистина невероятно мило изчадие.

      Повечето човешки същества от мъжки пол биха спрели дотук, само за да се върнат и отнемат живота на прекрасната дама по най-бързия възможен начин, но не и Ангел. Не и Терзиев. Все пак, ей къде е Кошице, какво толкова? Няма и час път с влака.

       И така, Терзиев пристига спешно на адреса в Кошице. Поръчва каквото трябва, оставя някакви десетки хиляди крони и с чувство на изпълнен дълг натиска бутон rewind. Метафорично казано. Уви, когато се връща на гарата перонът на е пуст. Закъснял е с минута. Следващият влак е едва привечер… 

      Добрата новина е, че в Кошице, слава богу, са истински професионалисти. На следващия ден доставят поръчката на вратата в уговорения час. Лошата е, че Горгона- Медуза вече изобщо не се сърди за закъснението снощи, нищо че е било заради нея. Усилията и сега са насочени към овладяване последствията на дълбока нервна криза. Причината: Терзиев- нещастникът, забравил да потвърди желания от нея цвят на ботинките. А наситено оранжевият, далеч не бил от най-любимите и.

 - „Дръж се, дръж се, Пан Терзиев!”, малко преди да съмне припламва Терзиев-домоседът за финал. Насмешливите „съболезнования” принадлежат на бабките от блока, наясно с личната му драма. Лягаме на разсъмване.     

В няколкото часа сън преследвам кървавици по поречието на ясно-е-коя-река. По някое време плячката цамбурва в небитието с пронизително свистене –  Терзиев вари кафе.

            Слагам главата си под чучура на мивката по потник и се връщам в стаята за чантата, разписанието на рейсовете и влаковете, и картата на Виена. Откриването ми е от шест часа, а дотогава имам достатъчно време да разгледам поне Белведер.  

В кухнята подът е застлан с бутилки. Някои са от снощи, други не. Пълна-празна. Пълна-пълна-празна. Празна-празна-пълна. „- Теглото на всеки бит се определя от неговата позиция.” Многозначителната реплика на учителя ми по информатика от седми клас и единствената която помня от него, сега илюстрира перфектно снощното ни напиване. Ако не са торбичките под очите на Терзиев, ще кажеш, че изобщо не е лягал. Намирам го стегнат в същата вратовръзка, в познатата тъмна, келтска компания, да ръси ориз на перваза. Там любимците му се млатят здравата с човки. Ориз и пера летят към човките на бабките от долните етажи. Когато пакетчето свършва затваря прозореца, намаля радиото и тръска цигара пакет. Пърханията и гуканията отвън се множат със скоростта на глада.

- Всяка божа сутрин – казва Ангел докато пали с кибрит. - За осемте години откак съм тук са изяли близо тон. Мъжките правят мръсотии, но женските… Шепа ориз и…

- … получаваш Одата на радостта? – стрелям напосоки аз.

- Точно така!

- И причината не е в двоичния код?

- Какво?

- Нищо, това от от информатиката. Хайде, свали халката и се обличай. Днес сме на Рингщрасе.