Уважаеми зрители

Поколението на бащите ни, което е по-калпаво от   дедите ни, създаде пък нас, още по-калпавите.

Латинска сентенция

Срещата ми с изпитната комисия е в десет и половина. От съклет съм излязъл доста по рано и от известно време образувам нерви и концентрични кръгове около Националната телевизия. Кръгове имам и под очите – зопиклонът не подейства. В десет и двайсет и пет хвърлям отривисто пластмасовата чашка от третото кафе и с бодра крачка пресичам кръстовището на Сан Стефано и Шейново. Февруарският студ не спира да дудне в ушите. Забравил съм шапката, клина и ръкавиците. Голяма работа. Важното е, че съм си взел акъла. Важното е, да им взема акъла.

Устремявам се към входа на БНТ, към периферията на вече оформилата се групичка кандидати. До десет и половина се събират около тридесетина недоспали мъже и жени. Малцината с телевизионен опит разпознавам по отегчения, безизразен поглед. Останалите, с лицемерните усмивки и дружеския смях миришем на страх. Служебното лице, което ще ни вкара е беловлас и белобрад дикенсов тип, отговарящ охотно на всеки въпрос. Последните идват единствено от страна на едра блондинка. Тъпотиите, които плътните и месести устни постоянно излюпват, падат на краката си криви, грозни, но непоклатимо стабилни. Шансът ми срещу нея е нулев.

Горе изпълваме цялата пощадка на 12-тия етаж. Панорамата си струва. Докато сърцето ми е на фуния, светлината от кубетата на Александър Невски гали краката. Със слънцето се гледаме през мигли. Напук на икономическата криза, то, все още грее безплатно. Оттук, дори безумният трафик изглежда като безобидна манифестация в Денят на труда. Сякаш няма запушени пътни артерии. Сякаш няма унизителни крясъци и ядно стъпкани фасове по спирките. Сякаш дори пътниците в Пирогов и останалите болници са само лоша метафора. Сякаш забавно-развлекателното предаване, на което искам да продавам своите думички е наистина забавно и наистина развлича… В краката ми обаче не се мотае опашката на гальовна котка, а стълбите на дезорганизирани работници по гащеризони и парфюмите на престорено делови костюмари. Пътьом се разменят пъстри шеги, разлистват се дебели папки, приповдига се тон. Кипи настроение, бълбука вътрешноцехов живот.   

На площадката до десния асансьор, дребосък от бригадата със стълбите подпира кръгъл плот на маса. Клепачите му са неестествено  подути. Навярно от същата болест, оставила го на метър и двайсет от земята. Левият асансьор работи нормално, но дребосъкът не мърда от поста си до десния. Чака.

Пристигат все нови и нови физиономии. Тези, които скоро ще влязат в ефир разпознавам по количеството пудра по бузите. Останалите са от другото съсловие, това дето живее зад камерата, на невзрачните хобити. Съсловието на трудоспособните и непривлекателните работяги. Поколението на загубените. Поколението на моята майка и моят баща. Хуманитаристи, филолози, икономисти. Уж разбираха от всичко. Уж знаеха от всичко по нещо…

Хората-зад-камерата продължават по осем часа на ден, тухла по тухла и камък по камък да строят пирамидата на четвъртитата власт. Те се гордеят с автографите на своите фараони и ги имат на всичките до един – от Лили Иванова и Емил Димитров, до Адриано Челентано, Долф Лундгрен и Азис. За украса на собствената си пирамида – витрината в хола, събират подарък-писалки от секретарки на шефове. Шрапнели от бордове на директори. Отломки от бюра на тлъсти бюрократи. Хора с по две висше и никакво низше. Мъкнат озвучителни и осветителни тела наляво–надясно, носят светлината в глуха сянка… За да могат новите загубени, тези, които не са влизали в библиотека, да гледат Библиотеката, да гласуват... Моята майка и моят баща. Моят story board.

Викат ни един по един. За това се грижи дама на достолепна възраст. Преди години очите и навярно са спирали дъха. Сега към тях, уви, проявявам интерес единствено аз. Щом тапицираната с кожа врата на комисията се отвори, захабеният маникюр на въпросната дама се спуска с дращене по списъка и с отвъдната дикция на заклет пушач хваща поредния нещастник за гушата.  Аз съм този нещастник. И това е моята гуша.

Сядам с в средата на банкетната маса срещу Димитър Цонев, Хачо Бояджиев, Федя Филкова и режисьорът на предаването-Чавдар Шинов.  

- Какво сте завършил?- пита Хачо Бояджиев, дърпайки от пурата си.

Отговарям.

- Защо искате да пишете сценарии за…

Споменавам нещо за безценния опит.

- Кратък анализ сте дал.., да не е защото пишете кратки разкази?

Всички оценяваме високо шегата.

- Колко издания на „В неделя с” сте гледал?- продължава Димитър Цонев, дърпайки от своята пура.

Глухата самотна старица под мен ме заставя да слушам телевизия ежедневно. Иначе станаха три години откакто оставих Великото си „Търново” до кофите за боклук. Така че за препоръките и идеите, които се искаха от мен ходих чак при един приятел в „Дружба 2”. Не излъгах.

- Само последното.

- Следващият... – рече режисьорът. Благодаря ви г-н Терзиев, изчакайте отвън.

        Отвън дребосъкът с подутите клепачи още е там. Неподвижен и търпелив. Като позлатен порцеланов Буда. Питам го, защо?

- Другият асансьор не слиза в мазето, а това тук -ръчичките му весело потупват опакото на плота - щит, е за мазето.. Горният ръб опира в брадичката му. Едвам сдържам смеха си.

Ех, Санчо Санчо, ординарецо мой… Свивам рамене.

- Сигурно някой не е затворил хубаво вратата по етажите?

- Аха – изчерпва въпроса Санчо.

През това време „списъкът” ме изпива с очи. Блондинката остваря уста, но аз я изпреварвам с нокиата си. Това задържа глутницата на дистанция. Обаждам се на единствения човек, на който му пука за мен.

- Сине, казвала съм ти хиляда пъти, всичко е е-нер-гии. Ти просто не ги насочваш в правилната по...

- Окей – окей! И аз го имам Дийпак Чопра вкъщи - затварям гневно и тикам телефона обратно в джоба. Хвърлям последен дързък поглед към блондинката, но хитрушата старателно избягва контакта.

Изчаквам новата порция кандидати да се разтовари и с неубедителното чао-успех-късмет заемам мястото им в асансьора. С мен влиза и дамата с отвъдната дикция. Слизането е бавно и лекичко, какъвто е всеки един добър провал. Носът ми е на сантиметри от едно пресушено от такива като мене кучи синове деколте. Долу връщам пропуска си на охраната и изчаквам въртележката на бариерата да ме пропусне. Тогава се сещам, малко преди да изляза навън.

Както си и мислех. Вратата на десния асансьор и кабината е препречена с кофа с вода. Оглеждам се. Захапали цигари, чистачката и една вестникарка лафят до кафе-автомата. Издърпвам кофата, натискам бутона за 12-тия етаж и затварям вратата. Плътно. Чак когато чувам някой горе да товари преджобвам стотинките за четвърто еспресо. 


(Разказът е публикуван във в-к "Труд" 16.05.2009)

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=135006