Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2009 13:14 - Разказът в "Труд" 31.01.09
Автор: urbanjoga Категория: Изкуство   
Прочетен: 1824 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.02.2009 09:09


Изгубихме татко

 

 

Дете на художник аз станах неонов човек

 

 

     SOS бутилката акостира в телефона ми, събота късния следобед. Прочитам съдържанието и, и я мятам към амбалажа дошъл от същото място. Раменете ми увисват като мартеница. Все същото. Гонят баща ми от поредната квартира. Да се разплачеш направо. Лоши хора ти казвам, ло-ши.

     Някои си падат по риалити програми, сапунки, изневери. Ние, на нашата семейна планета, почитаме единствено Крузо. Тихо, културно, ей така, едни, робинзоновци такива.  

     Неделя отработвам шофьорския си курс. Към дванайсет оставям лампите и радиото да довършат остатъците на световния енергиен ресурс, и изкарвам колелото от работилницата. С две –три чупки из заводските комплекси излизам на Тодор Александров, оттам до околовръстното и, Княжево. Обирам погледите по спирките, сякаш съм смешния униформен пощальон от Имате поща или нещо такова. Сякаш ей сега ще им връча шибания чек от Стани богат.

      Заварвам баща си пред входа. По укорителната тишина разбирам, че съм закъснял.

– А, ето го и Антон - все трябва да каже нещо тъпо Крузо старши и изстрелва треперещ фас с безименния, и палеца. Отнякъде изниква чашка. Чашката е нашия фамилен герб. Казвам здрасти на спасителния отряд, сядам по турски на земята и се пресягам за двулитровата ариана. Разглеждам партньорите си. И четиримата са прехвърлили отдавна петдесетте. Груби, изсечени потници, по дланите им личи, че едва ли някога са преподавали солфеж. Крузо старши е жълт и мокър като есенна шума. Натоварили са вече буса и почиват преди да потеглят към новото място – мизерен таван през две преки. Във въздуха тегне провал.

– Нема се плашиш бате. Кво си прежълтел?, продължава прекъснатия разовор шутът в групата – портиер от гимназията на баща ми.

– ‘Сичко е наред, кораба потъва нор-мал-но. Вода ще има за ‘секи. Най– близката суша е дъното.

– А? - баща ми събира сили за да се ухили и изкашля, но шумата обира звука.

– Ъхъ, ще го включа някъде, схващам го правилно аз.

- Не бе бате, нищо недей да включваш. Тия лафове са свежи, колкото мидата на Чъки-талибана, подава шутът топката на баща ми, който насълзен от новия фас, я забива във вратата със сочна псувня. Шефката им, сами разбирате, е на висока почит.

- Ей голяма си уста, не млъкна. Вземи да починеш малко, престорено сърдит, се включва един от останалите, дърводелец. Потникът му ще се пръсне над колана, но коравите рамене не изглежда да са правени от шкембе чорба.

– Ти кат искаш почивай, кой ти пречи? Мен ‘ми се живее, не ми се мре!, сопва се не на шега портиерът и ни в клин, ни в ръкав додава - аз проблеми с жените неам, питай Пешо! (Тези, които не знаят истинското ни име, викат на моя старец така.)  Потника се стяга, преценява възможностите си и притиква поражението с останалата ариана.

- Айде ставайте, с Пешо имаме да правим още един курс, нервничи вече и собственика на буса, селска хубост с профил на Ел Греко.

     На новото място, етаж по етаж, катерим багажа до мизерния таван. През ръцете ми минават богато илюстрираните книги на Румен Скорчев, (неговият гуру) и Станимир Стоилов, поредицата на Жул Верн, и въздушната збрьовка, с която някога целех камениновите бушони на Герман, нетърпелив да я ”чупя” и зареждам сам, на коляно.  

    Само това е останало от иначе богатата оръжейна колекция на баща ми. За двайсет и петата си година например, получих Йоан Златоуст от 1885 г. Придобивката навремето коствала две рязани пушки. Позлатената ръкохватка на сабята привличаше с рубинения поглед на майсторски изпълнена лъвска главичка. Тежките кожени пискюли на феса се мандехерцаха като топки на бик, или като махалото на Фуко, както предпочитате. От деенкато по острието, генният инженер можеше да възпроизведе поне два-три башибозука. Деветдесетте и сантиметра, бяха дължината на шибаната фамилна, бъкаща от стотици милиони стволови клетки пъпна връв. Когато я откраднаха обаче, не ме заболя повече отколкото за заплатата в чекмеджето. Камерите на аркус пред входната врата на коооперацията, тогава спели.

– Що? Защото било Великден, отговарят.

     За да му помогне и Бог, крадецът скъсал опаковката на една от картините ми, за да я увие...

     Случката се случва точно след продължителния престой на артист приятел. Единствен нему давах шибания ключ.       

      Ненавиждам доверчивия Антон, ненавиждам Антон, шибания гостоприемен идиот. Един ден ще ми паднат в ръцете и сабята, и артиста, мнително дудне сега отмъстителният Антон. Лошото е, че тогава, главата на Крузо старши, също ще бъде вече долу…

     Само преди месец старият профукал бащината си къща. В кеш, в някое от кафенетата около Нотариата. Без разписка, без нищо, само срещу обещание за ведомствено жилище и меката топлина на няколко хералдически знака от фамилния герб. Естествено, оправданието сме аз, сестра ми и вярата в лоялността на Джизъс. Последното, го добавям аз, разбира се. Старецът може всичко да е, но не и богохулник. Не и това. Преди да се разделим успявам да смутолевя:

-              Ш’ се оправим, татко.

    За последното лъжа. Няма, да-се. Конфискуваха ни оръжието, а Крузо без сабята си, е като Даниел Дефо, без въображението си.

    След пренасянето, на вратата, баща ми туря в ръцете ми завит в  торбичка брандиран тефтер. От дните в Просвета.  На  дебелите му корици пише нещо като сик-мик и година, отдавна минала-заминала. Да си записвам вика, каквото ми дойде наум. Обедната почивка също е минала-заминала отдавна, но аз се сещам за отработването на шофьорския курс, едва на Моливчето в Борисовата, на път за квартирата. Около обсерваторията има шетня на престилки. Зарязвам байка и приближавам. Починал е старец, крехък и прозрачен като препариран врабец. Легнал на пейката по гръб, с уста на V, сякаш ято корморани, ей сега ще пикира в нея. Предполагам, преди тефтера ми да се озове под главата на восъчната статуя, съм го извадил абсолютно машинално, несъзнателно. Една от престилките просто го е поела и употребила.

     До врабецът, други пернати, в кубинки, здраво мачкаха живота с двулитровите ариани.

 

     Ако нещо не може да продължи вечно, то ще спре. А ако продължава, постоянно ще се намират хора да измислят теории защо то ще продължава.

 

Закон на Стайн.

      Стигам подлеза на автогара Юг. Очарователно, не е най-подходящата дума за тази смрадлива дупка. Мирише на скара, мазут, страх и отчаяние. Категорично не и на юг. С Изгубихме татко по стените тъжат десетки забравени спомени. Един от тях се откроява –  този за Радой Ралин, от синът му, Кин. Внимание. Премини… надраскано на капака на кофа за боклук, ме праща на тротоар отсреща. Там, красива паднала жена, чака някого да вдигне. Идва ми наум да спра и добросъвестно, да си го нанеса в тефтера, но, вече къде кажи, по дяволите, да го запиша?

– Ще се пада.

 

 

 

 



Тагове:   труд,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: urbanjoga
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 606557
Постинги: 249
Коментари: 183
Гласове: 1215