Реквием за една фантазия

 

 На Заро, разбира се

 

Ритуалът е ок. Облекчава трудния преход.*

 

Косата му е есенна корона изгорена от вятърът на промените, очите –шампиони по плуване в олимпийския басейн на меланхолията. За момчето посещаващо веднъж месечно съборетината до битака в Орландовци, колегата на баща му е твърде грозен и дебел за да бъде просто грозен дебелак. Напротив, в юношеските представи той е белия дракон Фухур**, на чийто гръб, час-два може безопасно да лети.

Когато кучешкия лай го срещне пред вратата, обикновено драконът, прострян в необятната, неизследвана територия на огромното си тяло, разхожда гладните си демони със стоманения повод на стара перодръжка. Освен десетината, различни по порода и размер кучета, кръжащи около настолната лампа слънчевата му система се допълва и от двойка хамстери, няколко бели мишки и една проскубана врана, естествено, именувана По.

(Момчето не знае, че необятната „територия” на неговия приятел от дълго време е обект на лабораторни изследвания в ракова болница, че Нищото вече подкопава устоите на Фантазия, нито пък, че като щатен илюстратор преди 89-та, а и малко след това, името му стои под повечето детски учебници на издателство Просвета.)

Работи единствено върху бялата страна на картончета с разграфено поле за седмична програма – продукт на издателството. Винаги опакото на всяка схема. Понякога в ироничните му дантели от туш се разпознават дума, детайл, смисъл, игра… Призрачно-леки, обрасли в наркотичната плесен на измислицата, съществата обитаващи неговата седмична програма не са точно измислени. Мнозина ги виждат, но разбира се, ще отрекат.

Армията от зооморфни създания е разпределена в класьори за марки, по години, зад булото на предпазна оризова хартия. Видно е как година след година камуфлажната екипировка на двуизмерните създания еволюира в непробиваема, самодостатъчна черупка на душа, отдавна отказала се да търси своя социален образ. 

В академията на господин Мастилено петно*** има още полилей с полюшващи се, както се струва в началото на момчето, миниатюрни части от мистични животни, а всъщност, тъмно-зелени, омотани в паяжина парченца разтопено стъкло. Скрита в опушената сянка на голямата стая, разкъртената уста на древна библиотека пази прилепени жълтите зъби на минали, настоящи и бъдещи загадки. Окото стенографира черно бял календар с дюреровите конници на апокалипсиса, пръснатата по пода черно бяла леща на олющени снимки; ветрило от комбинации на предмети до една имитиращи Магрит, всичкото дар от улицата. От същото място е взет и стария ролков магнетофон, в комплект с плочите на Стоунс.

Посещенията са дългоочаквани за момчето. Подобно Балтазар Бастиян Букс и то често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Безспорно форма на инициация, тук му преподават най-сериозния урок – които се обучават,  нищо не научават. Момчето разбира се, се чувства неловко, но в същото време интуитивно се подчинява на дълга към любопитството. Така преди прашните томовете на Флобер и Пруст предпочита (и препрочита) тънката скука на Алберто Моравия, а в гимназиалните си рисунки несъзнателно повтаря познатите, уродливи форми от светове, които не му принадлежат.

Началото на края на приказката започва с безследното изчезване на една рижава кучка на име Лайза. Любимката-ветеран разхождаше на каишка цели два истински медала от втората световна война.

Едва след години, в градинката на Седмочисленици, алкохолок събиращ празните шишета се опита да довърши историята с виц.

Шофьор пренася дупки.  На остър завой една от тях се изтърколва.

Шофьорът слиза, навежда се да я вземе и пада в нея. Следва демонстрация на безупречни зъби. Момчето е с твърде слаби ръце за да се засмее.

* Д. М. Кутси

**Приказка без край, Михаел Енде

***Ян Бжехва

Разказът е публикуван във в-к Труд 2008

 

 

Аммм, невър не си достатъчно слаб, та да не се засмееш........Ще си го направя девиз скоро:Р За Седмочисленици имам доста истории....хмммммм....
:)