„Никога не гледай как свети светофарът, защото ти не пресичаш улицата. Ти си улица.

Не е трудно винаги да бъдеш на правата страна, но ти имаш багаж и се движиш бавно. При притичването много неща се губят.

Не забравяй: само във високата вода ти си остров.”*

    Спомням си този любим сръбски писател по повод разгорелите се на страниците на в-к Труд писателски страсти.  Ако парафразираме Великич обаче и кажем, че писателят няма нужда от трибуна, той е трибуна ( да не се бърка с трибунал!), ще изречем само една полуистина. И то, по ирония на съдбата, точно тази полуистина, без която е невъзможно да се купи успех**. - Успех обитаващ просторни литературни кабинети, успех, тежащ в карати върху трикольорна лента, „доспехи” в рамка зад стъкло.

    Обяснението не е в изтъркания от употреба „вечен конфликт на поколенията”. Философията на всяко едно поколение е била и си остава все една и съща –  да се пресуши живота. Да, като петролен кладенец. До последната капка. Както направи героят на Даниъл Дей Луис във филма  „Ще се лее кръв”. Ами ще се лее. Без методи и средства табу. Todo Modo!***. Според индивидуалните възможности и техническия потенциал на своето време. Неизбежното се случва, когато живота пресуши човека. Много неприятна драма. „Руши мостовете, с които биха искали да те превърнат в част от своята суша. Ти не преминаваш на друг бряг. Ти си бряг.”, продължава Драган Великич, „Войната ражда думи, военната машина произвежда говорене, предимно екзалтирано и винаги жалко и преходно. Или още по-точно: войната лесно донася реч, която, каквото и да говори, е винаги жалка, защото е преходна, защото не притежава силата на обратно действие върху онова, което я е породило, защото е безпомощна да въздейства на онова, чието дело е тя. Когато думите оживеят, войната вече се е погрижила за смъртта. Когато думите се случат, всичко вече се е състояло и случило и затова те са безпомощни - чист излишък на отчаяние или на удоволствие, в зависимост от това как е възприел състоялата се смърт даден оратор.”

    Друг е въпросът, че в България обикновено битката е за «умовете и джобовете на няколкото стотин души, които представляват максималния тираж за книга от нов български автор».**** Относно тиражите на «старите» - когато искаш да отидеш някъде сам си избираш дестинацията, маршрута и превозното средство. Машинистът е невинен до доказване на противното. Важното е да имаш избор и да си достатъчно компетентен за неговото «правоуправление». За да могат невроните ти да препускат с колкото си искат в час, а не да оставят лиги, пълзейки по затвореният път на  словоохотлив «архитект—дизайнер».

    Не съм нихилист. Естествено, че не пълноводието на мисълта е пропорционално на възрастта – страхът е. Същия този животински страх, който дразни рецепторите на хищния интелект и пълни театралните афиши с „революционни” комитети. Споделям мнението*****, че на поетите у нас се гледа като на езически шамани, оракули, които творят само в мигове на висш екстаз. От опит знам, че това присъщо за шизофреника чувство на богоизбраност и месийност е неразделна част от реквизита на всяка арт гилдии в България. В обществото на спектакъла това е силно хипнотичен арсенал, владеещ вниманието на невинния зрител.

Навремето друг един писател, творящ върху кино лента (Р.Де Ниро) го каза превъзходно – „Има три вида хора: част от проблема; част от решението; и част от пейзажа”. (Любителите на натюрморта са изключение.) Историята на човечеството е следствие от баланса между тази троица. Това е.

„Когато потеглят керваните на войната, от писателите се очаква да бъдат далматинери, парадни кучета със силни жлези.

- Ти не си куче.”*

* из „Съвети за младия писател за следващата война” Драган Великич 1996

** Маргьорит Юрсенар

***С всички средства. (лат.) Игнасио Лойола.

**** Богдан Русев

***** от интервю с Мирослав Пенков