Първа линия още е в строеж

Мълчание. От превъзбуда. От превъзбуда и недоверие, че това най-сетне се случва. Единственото нещо, което сега ни дели от Камен бряг са девет часа път плюс девет часа дъжд, десет игри на асоциации плюс десет опасни ситуации, двайсет размазани котки плюс двайсет стопаджии, шейсет литра газ плюс не по-малко на брой куче касички (още в началото единодушно решаваме, че с този мил „кино” термин ще титулуваме  редовия български катаджия). Нещата обикновено вървят по двойки, по двойки сме и в колата. Само табелата „хибридни прасета. живи или не” преди Балчик е без аналог.

Там, на края на света, неизбежната баба Минка вече си подбира домати за салатата, без дори и да подозира на каква компания ще застеле чаршафи вечерта. Преди да направим добрия избор обаче, първо устояваме на лошото предлагане. В първата къща, в която с пристигането си опитваме късмета искат 40 лева за нощувка в стая с едно легло. Хвърляме багажа и отиваме на платото, на Огънчето, при окъсаните мургави хипари, припяващи Коса от джобни писита. Отиваме при зашеметяващата панорамна гледка, при силните ветрове и силните треви. По пътя отбелязваме наум новия асфалт, светещите лампи и липсата на високи строежи.

Слава богу, на следващата сутрин капковото напояване окончателно спира и бате райко показва къде точно сме ние. Над леглото ми има ready made с два туристически пейзажа, озаглавени с енигматичните - “Love does not keep a record of wrongs” и “In the beginning everything is small”. Холът-механа е декориран със спасителни пояси, сламени шапки, макети и картинки на кораби, черупки, моряшки възли и библиотека с богат избор на същата тематика. Опитваме специална баница от хляб – един от многото козове в ръцете на слънчевата осемдесет и пет годишната баба; повод да чуем и част от нейната собствена история. Освен нея чуваме, че като скачат над водата делфините се кундят като прасета, и че едно време, старите, „скъсаните пари” са били „по-убави от сегашните красиви”.

След 1500 км. пробег можем да твърдим, че на север замъците от мокър пясък са повече от циментовите. Северът е terra incognita, още небрандиран от продавачът на царевица и чалга певецът (все пак тук в момента забиват Slayer, Alice Cooper и Overkill, с изключение на Шабла. Там се готвеха за Веселин Маринов). Северът не се старае да ти се хареса и е безразличен към твоята оценка. „Тука е така.” – пише в менюто на една „чайка”. Така е и с морето. То не се нуждае от кофа за боклук за да те изхвърли. Колкото и да го обиждаш с найлоновите си торбички, фасове, спринцовки (не къде да е, а на вълшебния Езерец) морето ще бъде твое само на снимка, а снимките знаеш, са като камъчетата по плажа –мокри, блестящи и гладки – живи само на място.    

Шабленската тузла и Крапец също повръщат от пластмасовата торта, затова не чакай морски жокер от мен. Размазвай се с „дарове” от мидени ферми колкото си щеш, но моля те, много те моля – не ходи на Яйлата, ако ще омазваш пейзажа.

Вечерта отиваме да видим приятелка аниматор на Златни. 3D картинка - лъскава и плоска. Бетон. Мантрата е all inclusive. Воня, парфюми, настроение, айфелова кула, казина – всичко. И нищо. Европейски съюз на лошия вкус. Интернационален коктейл от лайна и гренадин. Моряк тук няма как да срещнеш, затова пък не можеш да се разминеш от градски вълци в бяло –синьо райе.

Иначе, в „кварталът на богатите” детето е финно, с фешън прическа, родителят, с чилаут мелодия на телефона. На Болата, всяко второ – с наднормено тегло и незаконен (разбирай нещо много „здравословно”) бургер в ръка, а баща му пребивава в „сезонът на дините”. Някъде на връщане освен главоболието главата ни дразни и често повтарящия се транспарант „первая линия ещЛ в строеж. уже в продаже”…

Неприятните спомени мием в Дуранкулак. Фургоните, бунгалата и лавките тук, са почти половинвековна  част от ландшафта. На всеки километър от безкрайния плаж има само по един мъж и една жена. И няколко различни възрасти. Гледам ги и виждам майка и татко преди да се разведат. Майка и татко с майката и таткото на приятеля ми от втори клас. Малко преди техния развод. За месец работата им ще е да изпълняват предначертания план: 8)* да се напиват със слънчев бряг и да хвърлят празните бутилки в морето; 9) да цъкат бридж, билярд, белот, с език; 10) да гледат черно-бяла пропаганда (а понякога Юл Бринър и сие) от руски ”Юностъ”; 11) да си изневеряват, да се правят, че не знаят; 12) да лющят добруджански слънчоглед свит в „Работническо дело”, да изгарят на потник; докато ние, тогавашните големи малки надежди, ден след ден леем кула след кула, въпреки неумолимия отказ, който ни носи всяка вълна.

Сега, когато необратимо големеем обикаляме местата, по които е останал спомен за детство и събираме  парченца от нечия (или засвидетелстваме своята) бирена младост. Морско стъкло. Някога прозрачни, остри и реални, сега матирани, и безопасно гладки парченца интериорна украса за аквариума вкъщи.

Раздялата, като всяка друга раздяла е обидно кратка. Това, което можем да вземем със себе си са няколко гигабайта „отстреляно” море.

Други нови девет часа и двайсет размазани котки стоят сега между нас, и животът ни по сметка.

* Поради липса на първите седем години започвам от осем.