the four horse ”M”

Знаете защо сте тук.

Давате ни вашата кръв, после ние ви я връщаме обратно.

Джеймс Хетфийлд

София 25.07.08.

Да, „М” като murder, но не на някой фриц*,  а на апокалиптичната четворка на Ларс;

 „М”като екзекутор на лошият вкус, “М” като унищожител на вредния чиновнически дъх, “М” като шибаният мускул, свиващ пръстите в юмрук. 

Нетърпеливи за Лекарството; влюбени в Лекарството, армия болни от щастие зомбита – аз съм най щастливото – окупира дребната София. Жалко, че Волен Сидеров никога не би опитал с тези „протестанти”. От време на време, нечия ръка вади скъпоценния билет, уверява се в съществуването му и го връща обратно на мястото му.

Там съм и аз, едва дошъл от Пловдив. На магистралата имаше леко задръстване – катастрофа, без жертви на пръв поглед. По напрегнатите физиономии на хората в колите виждах едно единствено нещо – облекчение. Точно така. И да те смущава, и да не те смущава, опасението, че може да закъснеш за концерт на Металика е винаги над.

Парадът от разтеглени в усмивка кубинки, щампи, татуировки се филтрира през първия пръстен на охраната. Освен обичайните неща, цедката хваща и кеновете с бира. Не знаех. Сто килограмово чудовище от предполагаем женски пол рови в чантата ни и две загорки се присъединяват с полет към братята си по злощастие. Бордюрът от двете страни на огражденията е бар плота за недопитите или конфискуваните бира, водка, джин, текила.

В сектор Б сядаме до изненадващо за контекста същество – запазен екземпляр от соц. неолита –  секретарка в рогова рамка, прибрана коса, скръстен върху чантичката маникюр, офис-грим и т.н. Навярно е сбъркала стадиона. Докато го казвам лицето и сменя гримаси, за които Джим Кери моментално би я отвлякъл. Разбираме, че е заради цигарения дим. Смеем се. Гледката тук е прекалено комфортно-стерилна.. Споглеждаме се и се отправяме почти тичешком към още рехавите редици на терена. Втората цедка там вече се е оттеглила и никой не иска нищо от нас.  Намираме се сред знамената на обединените нации – освен на Хегемона, останалите  щампи са преди всичко на диси, доорс, менуар, сид вишъс(!), кенибъл корпс и разбира се, пантера. Никога досега не съм бил на мач, но усещам, че точно сега мястото ми е сред миризмите на пот, на дезодоранти, сред пръските бира, крясъците в ухото и настъпванията в пого-въртележката.

След 45 минутния саундчек на екс пантерата Фил сцената се пълни със суетящи техници и океан от очакване. Горе, в небесните коридори, отдясно наляво се тътри поредното българско самолетче. – Върнете се! – Върнете се,  копелета кални, крещи ухилен фен, призовавайки небето със заповеден жест.

Гръб о гръб и гърди о гърди сме с цялата останала красота на земята. В момента обаче,  разширените женски зеници  фокусират единствено върху познатите от емтиви, ютюб и Пловдив  99-та икони, които тъкмо излизат на огромния екран. Зоопарка около мен извива рев. Всъщност, голяма част от децибелите извива именно моето небце.

Изглеждат добре. Почти като на клиповете в торентите, които сме повтаряли през последните месеци.  Професионални владетели на гнева, яростта и омразата към кухите, двукраки черупки управляващи света.

Кръвопреливането се случва без болка, без игли и спринцовки, само с три китари, чифт барабани и няколко десетки гига волта ток.

В продължение на два часа петдесет хиляди екзалтирано наливат гориво в четири литровия двигател на адската машина. Горещо е. Дъждът се изпарява още преди да ни е докоснал.

Националният стадион очертава границите на държавата без парламент и без национална принадлежност – диктатурата на черното братство. Черната конституция тук не е старозаветен хленч и скърцане на зъби, а формула за абсолютната енергия, уравнение в квадрат (за справка Казимир Малевич).

Краят на 80-те, 90-те. Без балотаж и политически борби, изборът го правихме ти и аз. Всеки приятел помни добре това. С химикалката на последната страница на тетрадките, с нашивките по гърбовете на дънковите якета,  с логата по брезентовите мешки, с преписаните текстове по седалките на икарусите, чавдарите, трамваите и тролеите, с акордите на nothing else matters по практики и пленери, с неловките свалки на unforgiven плътно прилепени, с купищата плакати от списание браво, облепили панелната клетка на детството.  

Изборът правехме нощем със спрейове върху кварталните трафопостове – денем, със записите от плоча върху байсеф, тедека или ракс.., на Славейков, на Синьото, на Кръглото. Толкова много пъти съм правил това, и това!

… Бременната мацка отдясно; пияният скинар отдясно; екзалтираният програмист отпред, с дете на раменете… В тази институция, всеки може да те представлява, всеки може да узаконява теб!

Seek and destroy слага финала. Гората от ръце моли, изисква спасение. Ной хвърля шепа утеха. Обещава скорошно виждане. Може би, защо не? След няколко години реклама, само че мен к’во ме грее?

Отломки от страсти, трески, надървени въглища… Стадионът е пълен с материал за подпалване на икарусите, чавдарите, тролеите, трамваите, бележниците и парламентите  оттогава и от сега.  Но това няма да стане. Заведението затваря. Бунтарите като всички хора са на график и работно време. Бирата вече е във и около химическите тоалетни, прожекторите са изгасени, а и Джеймс Хетфийлд по-скоро ще стане  saint, отколкото anger.

Всъщност, повод за притеснение няма, корабът потъва нормално –

 „Обратно в недрата на земята, където всичко е твърде реално”**. 

* „М”1931, Fritz Lang

** „Оne” 1988, Metallica

Текстът е публикуван в сп. Капитал Лайт 07.2008