Душата на орхидеята

     Достатъчно е само да се опитваме.
     Другото не е наша работа. Т. С. Елиът

     Пичове, нека приемем, че аз съм втората половина от заглавието. На трийсет и една, дете на алкохоличка, приятно ми е. Тази история обикновено трудно я продавам.
     Майка ми не мърдаше от люлинската си гарсониера. Тази дума винаги ми е звучала като бонбониера. Е, в гнездата на нейната имаше само една шейсетгодишна спиртосана костилка, без спомен от шоколадова обвивка. Сериозно, опитвах се да й помогна, но ще излъжа, ако кажа, че отивах там, без самата аз да вкарам нещо преди това. Инак не издържах. Събирах смелост да говоря за проблема й само замаяна и само когато съм сигурна, че състоянието й не позволяваше да забележи моето.
     Имах гадже- аптекар, което ми изписваше болкоуспокоителни с изминал срок на годност. Интересно, когато го напуснах и дрогата секна, общият тонус й се покачи.
     В редки случаи имаше пари, отнякъде намираше. Тогава ме посрещаше с бутилка и двойка мръсни чаши от различни сервизи. Докато ми заекваше с лигав преразказ на това кoето е зяпала по телевизора – Нешънъл Джиографик произнася без „к“-то, аз здравата пиех. Лаская се да мисля, че го правех за нейно добро, че самоотвержено редуцирах възможността да се направи на гъз пред мен.
     Алкохолиците мръсотията и смрадта не ги дразнят. Не и толкова, колкото ако пропуснеш да им занесеш съботния вестник със седмичната програма на телевизията. Ще те убият, ако ги лишиш от „едничкото ми удоволствие“. Масата си застилаше с вестник отпечатан преди година. Не че нямаше покривки – имаше десет. Дадох й бельо, дрехи, обувки, аксесоари за баня... Обувките, готини, червени от истинска кожа, не обу ни веднъж. Какво, или кого чакаше та не ги „изпи“, гадая. Хладилникът в антрето, оплакваше се, й бил далеч. Държеше остатъци от манджи в чиния с ръждива, вечно топната вилица в шкафче под бюрото. От четвърт век слугуване в „Ресторанти и спални вагони“, трохичка оправност не бе останала неизкълвана от човката на мизерията. В същото шкафче беше и алибито й за Страшния съд – епикризи за преживяните инсулти, снимки от ядрено магнитни резонанси, рентгени, страхотии. Когато немарлива допусках мигове на разкаяние, тя ги вадеше с възмущение, сякаш бяха писмата на зарязал я любовник.
     Често като й готвех, се чудех дали да не почна да пускам по нещо от аптечката в къкрещата тенджера. Туба вазелин в мусаката, крем за хемороиди в студената картофена салата, ихтиол в кюфтетата от тиквички...
     Добивате представа за портрета на една млада алкохоличка, но няма как да разберете каква кожа носеше порока ми, ако не ви го кажа. Добре, красива кожа носеше порокът ми. Да бе, майната му на заобикалките, красавица бях. Слава на бог отец – биологическия имам предвид, биваше ме в най- меркантилен и пазарен смисъл. Каква е иначе утехата да вееш гъз по ниските социални етажи, ако поне не можеш да злоупотребяваш с него от време на време. Блъфира! – ще отхвърли някой, но какво, честно, щях ли да съм цапната в устата, ако егати, на всичкото отгоре ми липсваше и външност. Престанете, грозните все реват.
    Единственото нещо, за което майка ми можеше и с удоволствие полагаше грижи, по свой си – не по полезния за нещото начин, бяха двойка нещастни орхидеи. Обичаше ги много. Единствените създания, чийто живот зависеше от нея. Единствените, които не отвръщаха глава, когато се търколеше в несвяст до тях. Горката не знаеше, че сортовете на двете – Фаленопсис и Дендробиум, носех инициалите на нейното име. Нито знаеше, че прилича на литофитите, които живеят от собствената си мъртва тъкан.
     Драматизира! – ще додаде друг и ще е на път да познае, защото първо имам диплома по актьорско майсторство и второ, същата е защитена с... Ох, добре, на това няма да се вържете. Преводачка съм. От английски на български и от английски на  френски, и vice versa. А вече и втори срок – учителка в 16-то СОУ „Райко Жинзифов“. В свободното си  време – има-няма десетина години, пиша кратки истории от трето лице. Едно-две лайфстайл списания даже плащат за тях. Визитката, която подавам анонсира дебютния ми сборник, който „всеки момент ще излезе на пазара“. Във всяка визитка заглавието му е различно – „Минерална любов“, „Мъж влиза в бара“, „Красивите винаги напускат“, „Рускините на един ирландец“ – журналята не проверят информацията, а анонимната им аудитория или не ме чете, или й е все едно.
      Майка ми обаче, ако речем, че е първата половина от заглавието, неотдавна ми отне последната дума. Инфаркт. Да се гътне здрава – разбирам, но с нейните утъпкани клинични пътеки... Паниката ме накваси, кого да виня вече? Бутнеха ли ме, щях да се пръсна в мраморния плочник на ритуалната зала.
      Погребението уреди безплатна почерпка за всички, които приживе не искаше да вижда. Невидим бутон стартира Траурния марш и модераторът на церемонията започна вещо да коментира духовното местоположение на г-жа Ф.Д.(биологичният ми баща така и не й даде развод). Затворих очи и глуха за всичко се гмурнах в опуса на соната номер две. Загребах. Всеки мах отнемаше слой след слой от обвивката ми. Прогресивно смаляваща се стигнах осветеното дъно, където в майчинска поза, гигантски спрямо мен, Фредерик Шопен милваше новородено бебе в скута си.
      Откъде знаеше натруфената печална дама, че трупът в чамовия ковчег за шейсет лева е имал живот достоен за почит? Разплакана бивша колежка от РСВ също дръпна слово. Само аз ли зяпах чантата й с инкрустиран череп, реплика на For The Love of God Деймиън Хърст?
      Фаленопсиса и дендробиума погребах живи, както траките постъпвали със знатните си курви. Шегувам се. Естествено, че се шегувам. Цъфнали са в квартирата ми до саксия с двуметров коноп. Като изсъхнат ще изпуша мама заедно с тревата. Душата на орхидеите е без прераждания. Вечна.