Прочетен: 2074 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.07.2014 12:17
Петър Терзиев (1954) е завършил „Илюстрация и оформление на книгата“ в НХА в класа на проф. Румен Скорчев, чийто асистент става по-късно. Бил е художник-редактор, преподавал е в Художествената гимназия в София и в Първа частна академия „Жул Паскин“. Илюстрирал е и оформил над 100 книги, има изяви и в областта на монументалното изкуство.
Документални приказкина внука ми Боян
Самотен, но не нещастен, гладко избръснат като порцеланова кукла, с не съвсем еднакви теменужени очи, г-н Валентин прекарваше по-голямата част от живота си три стъпала под нивото на тротоара. Tам се намираше магазинчето „Антикваръ“ – две свързани малки помещения: по-голямото – „салон“, а по-малкото – склад.
„Имам много на витрината, но малко в склада“ – саможиво се усмихваше човечецът, свит като охлюв в черупката си. Понякога въздишаше тихо през зъби – дълбоко, искрено и истински. „Салонът“ беше безразборна феерия от настолни и стенни часовници от порцелан и бронз, с огромни циферблати вградени в ажурни рамки. Потъмнели сребърни сервизи, декоративни еврейски блюда с библейски сцени, ковчежета от всякаква кост, очукани медни и оловни бокали. Калаени свещници, смачкан античен шлем от папие-маше, гипсов бюст на Сталин без едно ухо и част от носа, огромен грамофон „Филипс“ 1918 с фуния, рококо рамки за огледала и картини. Княгиня Тамара спеше върху проскубан викториански диван с три крака и мъркаше; зад нея сиамката Мария –Луиза блещеше стоманено сиви очи. Остъкленият бохемски шкаф приютяваше мемоарите на Чърчил и Дьо Гол, „кратки курсове по марксизъм-ленинизъм-сталинизъм“, дузина книги на иврит и санскритски, няколко библии с кожена подвързия и готически шрифт, астрологически и морски подшити атласи.
На разстояние от няколко гоблена: „Животът и смъртта на Дева Мария“, „Тайната вечеря“(задължително!) и куп други с ловни сцени, захаросани пейзажи през всичките годишни времена, напукана стенна чиния от млечно стъкло – „Последният ден на Помпей“, кино-плакат на „Модерни времена“ на Чаплин. Три-четири наивно-романтични литографски репродукции – „Потъването на Титаник“, „Битката при Ватерлоо“ и тн. Между тези красоти висяха саби, байонети и една тъжна цигулка сред войнишки ножове. Та на това разстояние се намираше внушително тържествено кресло ампир с ампутирани крака. На малинената дамаска като шогун стърчеше (японска?) ваза. Грозна пукнатина бе поразила един огнедишащ дракон. Иначе всичко друго е наред: още дракони, жестоки самураи и пойни птички, изящни пагоди и затулени в облаци планини, ефирни вишни и нежни лотоси.
Срещу ампира достопочтено бе сврян разскрачен резбован гардероб с елипсовидно кристално огледало. при всяко минаване близо до него, една от вратите му се отваряше и се изсипваха купища овехтели фотографии на наперени офицери и срамежливи госпожици, затъпевли чиновници, утрепани занаятчии, свити вакарелски слугини, гологлави ученици, мустакати солдати, тук-там и хайлайф. Върху тях се струпваха пощенски картички с изгледи от Берлин, Лондон, Белград, Виена и Цариград, Браила, Кайро, Рим и Йерусалим...
От тавана висеше фамозен „бел епок“ полилей с формата на непознато чудовище или неземно цвете, дори светеше колкото кандило.
Долу на пода, встрани „персийският килим“ бяха сортирани прецизно: кокарди, ордени, еполети, скъсани чадъри и елегантни бастунчета, метални копчета, различни по цвят и форма бутилки, фалшиви милански чаени сервизи, смолянски шевици и калоферски дантели. По открая – пирографирани кутии за писалки, дамски джунджурии и какво ли не, счупени фигурки „Пасторал“, „Венера“, „Кон и куче“... До тях ръждясали катинари и ключове, ракиени павурчета, стари катинари с топузи, снопове проядени от мишки вестници, части от музикални инструменти, албански кафемелачки, огромни ютии с петлета (и без петлета)... Сред арабските тави, тасове и ибрици – срамежливо се показваше ръчен „Сингер“, зачулен с ковьорче „Моста на въздишките“.
Финалната сцена бе сътворена от троянски шарени стомни, газени лампи без стъкла, габровско мандало и обков за порти, паламарки и вретена, спечена ярешка гайда, тенекиени хлопки и бакърени чанове, каменно корито от селска чешма с бронзовия чучур, огромни ножици за стрижене на овце, магарешки изгнил хаомут и самар, имаше и кавалерийска шпора (без кожената каишка)...
И последно – в ъгъла – няколко непълни тестета карти с еротични (виж гръцката вазопис) сцени. И една забравена икона, от чийто иконостас се подаваха краищата на две венчални свещи.
Една нощ, без звезди и очертания, пълна с влажна и заплашителна тъмнина, разбиха металната и остъклената врата на „Антикваръ“ – катедралата и живота на г-н Валентин.
„Знаех, очаквах, че така ще стане, така било писано... А какво ще стане сега с мен?“ Човекът се питаше хрипкаво, застанал пред сива бездна, знаейки, че няма спасение и помощ. Както на много други истини, така и на тази, г-н В. не можеше и не искаше да повярва. Седнал в ъгълчето си, ням и неподвижен, прехвърляше от ръка в ръка калиграфски ръкописи на китайска, холандска и немска хартия. Лоши и чудновати мисли минаваха и му се виждаха още по-черни и чудновати неща, изгубили яснота и убедителната си сила. Като парче стъкло: удариш го на едно място, а то се пръсне на късчета, няма ни оправяне, ни лек...
Страхът измени живота на антикваря, а мъката живееше в него като червей в откъсната ябълка. въображението му тичаше, замиташе и гонено от неясни мисли, изпълняваше невероятни и безсмислени скокове.
Г-н В заключи магазина – не го продаде, а и нямаше на кого да го остави, беше сам със злината си. „Антикваръ“ остана на три стъпала под нивото на тротоара, а човекът го нямаше. Няколко дни на улицата говориха за случилото се. Разгаряха се дълги и безплодни разговори без край и смисъл. Мина седмица, мина втора: г-н Валентин го нямаше. Постепенно над него времето се сключи като мътна вода и го отнесе от „Антикваръ“ везвъзвратно.
.......
На третата нощ циганската сватба беше на ръба на пространството. Малкият Принц гледаше пъстрия конгломерат от термити, изживяващи живота си отзад-напред, вършейки стъписващи неща.
През няколко пресечки от средата на улицата (дето беше „Антикваръ“), се спотайваше голяма, стара къща, лъхаща на мухъл, гнилота и какви ли не миризми, приютила куп цигани – млади и стари, хубави и недотам, бедни и по-малко бедни, малко прости и повече хитри – деца, жени, мъже, старци и кучета. В своите парадокси човешката душа ще си остане загадка, а още повече – ромската. Как да разбереш нещо, което е неразбираемо и непредсказуемо.
Пътувал съм, пътувал съм по дълги пътища.
Срещал съм щастливи цигани, ех момчета.
Младоженците бяха живописна-юношеска картинка – постимпресионизъм. Булката облечена в най-възможното бяло, две глави по-висока от младоженеца – пушеше дълга цигара с още по-дълго цигаре, женихът костюмиран в най-невъзможното бяло – мъжествено намигаше и смучеше топла мастика. Поради августовската жега и ред други причини, той махна вратовръзката, после сакото, след това ризата и мрежестия потник – и накрая трясна празната бутилка в тротоара. Невестата се държеше аристократично: само махна цигарето и премина на нормални папироси, а полуголия съпруг – на ракия. Около бялата двойка имаше миризлив, креслив, плътен килим от красиви млади циганки, дебели сутеньори с дебели златни ланци, мършави мошеници, врачки, безделници и пияници от целия град, повехнали ромски примадони, продавачки на свещи и тютюн със златни зъби. Внезапно един циганин скочи като ударен от ток, сложи ръцете си на главата и хукна като пощръклял хамстер в нощта. След малко се върна, прегърбен над счупена тоалетна чиния и седна върху нея с артистично достойнство. Извади от дрипите си кларинет, облиза се, затвори очи, килна встрани глава - и потече сластен порой нега от звуци – в този странен и хлъзгав живот нищо не се знае със сигурност! Циганка се гърчеше и неистово вътртеше неприлично големите си гърди, като изпаднал в транс дервиш. През оргията от викове, тъпи удари, шум от счупени стъкла и смрадлив пушек упоителната веселба, пиенето и танците бяха главното и единственото.
Малкият Принц видя момиченце. Чистичко, спретнато в рокличка на цветчета, ближеше клечка от сладолед и с ококорени очи обикаляше в кръг. като малка фея между зверове от приказките. Един хром циганин с дълги маймунски ръце, библейски се хвърляше в женското множество, хващаше каквото може и бягаше сред писъци, клетви и удари. Друг, очевидно обиден, кълнейки всичко на земята и по небето, влачеше тенекиеното корито с каса бира. Встрани неколцина мъже със светнали очи отделно от жените, пият мастика – едни тихо и страстно, други на глътки и бавно. Приказките се нижат, наедрят по монолози, хвалби и заплетени лъжи, стигат до злобни кавги и откриват неподозирана злъч.
Срещал съм щастливи цигани.
Цигани откъде идвате
с шатрите си по щастливите пътища?
Ех, цигани, ех, момчета.
С провесени от от жегата езици, кучетата статично очакваха края на тази цигания. Един ром крив и слаб като кол, крещеше нечленоразбираемо и си дереше лицето. Останалите го ругаеха и удряха, като че ли си изливаха извечната злост и нищета, объркани стремежи и несбъднати животи. Високият кол побягна силно превит като войник под обстрел. После ухилен се връщаше и епизода продължаваше с невъобразима смес на пиянски провиквания, тропане, падане, чупене на нещо в тъмнината. Внезапно часовникът на католическата църква отброи четири удара, които се усукаха в последните акорди на сластния кларинет.
Малкият принц се задави в суматохата , агонизираща от нечовешка музика отхвърлена с шепот и хрип. Отникъде се появи сънлив, разчорлен поп. Прекръсти се набързо три пъти, прозя се и се стопи в анемичните странични улици. Едрогърдестата циганка се гърчеше в объркващ танц на покрива на една кола, малката Фея с рокличката на цветчета се озова на прозореца на разпадащата се къща и очакваше отнякъде сладолед. Ромският кларинет и високият като кол събрат разперили ръце прелетяха над тълпата. Младоженците – като влюбените на Шагал, едва се виждаха до църковната камбанария, щото булото на невестата се бе оплело в кръста.
Нетърпеливите улични песове се разтичваха наоколо, наагоре-надолу, душеха въздуха, асфалта и се отръпваха. По-младите, по-гладни и по-мършави, лаеха злобно и гневно в желанието си да задушат гнева.
Тихичко заръси дъждец, който мъгливо премина в снежинки, сняг и накрая стегна студ. после бавно всички – младоженци, пияни цигани, малки и големи крадци, виртуозни мошеници, откровени проститутки, музиканти и охлузени веселбари се вледениха в приказни късчета.
Пътувал съм, пътувал съм по дълги пътища.
Срещал съм шастливи цигани.
Цигани откъде идвате
с шатрите си по щастливите пътища?
Капитализъм- погребан от Маркс
Още нещо за деня на народните будители-1...
